Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Когато се увериха, че гостът им спи дълбоко и здраво, бабата и внучката се прегърнаха от радост, а след това се измъкнаха на втория етаж на своята скромна колиба, за да могат също да поспят. Преди да заспят обаче, и двете пророниха по някоя и друга сълза — старицата заради онова, което беше изгубила, а Амария заради другото, което беше намерила.
Шеста глава
Нотариусът
Симонета ди Сароно скри отчаяно лице в ръцете си. Тези дълги бели ръце, чиито средни пръсти бяха с еднаква дължина, покриваха напълно лицето й. Досега си мислеше, че е достигнала дъното на своя кладенец на отчаянието, но ето че сега бе захвърлена към нови дълбини от човека, който седеше срещу нея от другата страна на масивната голяма маса в голямата й трапезария.
Ала не плачеше. И мъжът, който седеше сега с нея, не беше Бернардино Луини. Всъщност тя бе положила огромни усилия да забрави този невъзможен човек и почти бе успяла да прогони лицето му от будните си часове. Сънищата си обаче не бе в състояние да опази от него — той проникваше там въпреки съпротивата й, а на сутринта молитвите й ставаха още по-пламенни.
Не, господинът, който седеше сега с нея, беше нотариус — Одериго Бекерия, човек на средна възраст, който се грижеше за парите и имотите на фамилията Ди Сароно и който съвсем доскоро се срещаше веднъж месечно с Лоренцо, за да прекара затворен с него часове наред. До този момент Симонета не си бе давала сметка колко незначителна е скръбта й в очите на останалите, така че се стресна не на шега, когато на първото число на новия месец Одериго се появи у дома им със своята счетоводна книга и перо така, сякаш нищо не бе станало и Лоренцо все още си е у дома. Никога до този момент не й бе хрумвало, че тя — жена, на която досега не й се бе налагало да мисли за нищо друго освен за цвета на роклята й и за вида на прическата й, ще трябва да навлезе толкова дълбоко в сметките на своето домакинство.
А както изглеждаше, тези сметки не бяха в особено цветущо състояние. Без да увърта много, Одериго й съобщи, че не било плащано нито на доставчиците им, нито на прислугата от средствата, оставени от Лоренцо — средства, които господарят му бил оставил, за да разпределя по време на отсъствието му, което се бе надявал да е кратко. На този етап от разговора Симонета реши, че няма за какво да се притеснява. Съкрушена от загубата си, тя се бе уморила бързо от тези приказки за финанси и затова й се прииска нотариусът вече да си тръгва, така че да продължи да се отдава необезпокоявана на своя траур. Затова извади трите бронзови ключа от колана си и се насочи надолу по стълбите към бадемовия склад. Както винаги, първо се огледа, за да се увери, че никой не я вижда как се насочва към задната част на склада. Под краката й пукаха черупки на бадеми, докато вървеше към скритата в мрака врата. Беше толкова тъмно, че успя да намери само с опипване трите ключалки на вратата, зад която се криеше съкровището на фамилия Ди Сароно. Докато завърташе ключовете в съответния ред, тя бе напълно уверена, че вътре ще намери онова, което търси. Дори когато отвори първото ковчеже — онова с трите сребристи диаманта на тъмносин фон върху капака — и то се оказа празно, тя просто премина на следващото. Едва когато и всички останали ковчежета се оказаха празни, тя се върна на горния етаж, приседна и скри отчаяно лице в ръцете си.
Направи го, защото имаше чувството, че това е нейното наказание. В най-мрачните часове на скръбта си тя бе възроптала пред Бога, че няма никакъв смисъл да бъде богата и да има пари и имоти, когато Той й е отнел единствения човек, когото обичаше. Е, Бог очевидно я беше чул и й бе отнел богатството. И сега какво?
Одериго я изчака да дойде на себе си. За разлика от господарката на този дом той изобщо не бе изненадан от нейното откритие. От доста време сред банкерите и адвокатите на Сароно и Павия се носеха слухове, че Лоренцо ди Сароно е започнал да задоволява военните си амбиции до такава степен, че имало голяма опасност да разори собствения си дом. Като упорит, пламенен млад войник със свръхразвито чувство за чест, той бе счел за по-необходимо да осигури най-добрата екипировка на конете си и най-красивите униформи на своите войници, отколкото да се задоволи само с най-наложителните разходи, за да подсигури постоянен доход за именията си и постоянна издръжка на персонала си.