Мадоната на бадемите

Свикна да носи непрекъснато ловния костюм на Лоренцо. Задържа си само една рокля — зелената сватбена рокля, която така и не облече нито веднъж след това. Когато крачеше из гората, приличаше по-скоро на момче — и още повече, заради най-голямата си саможертва. Мъртвите, червени листа на есента хрущяха под краката й, напомняйки й за нощта, когато Рафаела бе отрязала косата й — когато ножиците шептяха в ушите й, че никога повече няма да бъде красива. После събра червените плитки от пода и ги уви в тънък плат, за да бъдат продадени във Флоренция, където в момента рижавата коса бе на мода за перуки и добавки. Вече й бе все едно. Не я беше грижа за красотата, която някога притежаваше — тъкмо обратното, зарадва се, когато видя, че фините й бели ръце се покриват с мазоли, зарадва се, когато осъзна, че най-хубавото у нея си бе заминало безвъзвратно. Преди да продаде сребърното си огледало, тя се погледна за последен път — видя, че косата й все така упорито настояваше да се къдри приятно над раменете й и около лицето й, но това я изпълни със задоволство, защото така той никога повече нямаше да поиска да я рисува.

Трапезата й също не можеше да се похвали с нещо особено. Вечерите със заек или катерица и от време на време някакви корени, които беше открила в гората, бяха единствената й утеха. Някога, много отдавна, когато в земите на Кастело подготвяха изящните розови градини и алеите с тисове, никога не би хрумнало нито на нея, нито на Лоренцо, че земята би могла да се оползотвори по-добре, ако в нея се засадят зеленчуци. Вечерите си прекарваше сгушена пред оскъдното огнище, приготвено от Грегорио, и пееше без акомпанимент мелодиите, които някога изпълняваше на лютнята си, преди да я продаде. Когато усетеше, че очите й се затварят от изтощението на дългия ден, тя се качваше в стаята си и се увиваше в единствената кожена мантия, която си бе запазила. Спеше направо на каменния под, защото изящното дървено легло от английски дъб — леглото, в което бе прекарала първата си брачна нощ, вече го нямаше. Есенните ветрове нахлуваха безпрепятствено през прозорците, защото кръглите венециански стъкла, които някога стояха там, също бяха заминали. През повечето нощи заспиваше бързо, защото умората й надделяваше, но през нощта на последния ден от месеца не можа да заспи, защото знаеше, че все още не разполага с достатъчно пари, които утре да даде на нотариуса.