Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Какво, по дяволите, е това място?
Работата ми преминава като в мъгла, докато следвам примера на другите Червени. Аз съм кухненска прислужница, която трябва да чисти, да помага на готвачките и точно в момента да подготвя арената за предстоящото събитие. Не съм сигурна защо на кралските особи им трябва арена. У дома те се използват само за Двубоите, за да гледаме Сребърен срещу Сребърен, но какво би могло да означава тук? Това е дворец. Кръвта никога няма да опетни тези подове. И въпреки това неистинската арена ме изпълва с ужасно лошо предчувствие. Нервното усещане се връща, пулсира под кожата ми на вълни. Когато свършвам и отивам обратно до входа за прислужниците, Изпитанието на кралиците вече всеки момент ще започне.
Другите слуги изчезват, преместили се на издигната платформа, обкръжена от прозрачни завеси. Затичвам се тромаво след тях и припряно се нареждам в редицата точно когато други двойни врати се отварят между кралската ложа и входа за слугите.
Започва.
Мислите ми светкавично се връщат обратно към Великолепната градина, към красивите жестоки създания, наричащи себе си човеци. Всички – безвкусно облечени и суетни, със сурови очи и още по-суров нрав. Тези Сребърни, Висшите династии, както ги нарича Уолш, няма да са различни. Може дори да са по-лоши.
Влизат като тълпа в ято от цветове, което се разделя из Спираловидната градина със студена елегантност. Различните фамилии, или династии, лесно се забелязват; всички носят едни и същи цветове. Пурпурно, зелено, черно, жълто, дъга от нюанси, запътили се към семейните си ложи. Бързо загубвам бройката на всичките. Колко ли династии има? Още и още се присъединяват към тълпата, някои спират, за да си говорят, други се прегръщат сковано. За тях това е забава, давам си сметка. Повечето вероятно не хранят голяма надежда да излъчат кралица и това е просто забавление.
Няколко обаче не изглеждат в настроение за празнуване. Среброкосо семейство в черна коприна седи в съсредоточено мълчание вдясно от кралската ложа. Патриархът на рода има заострена брада и черни очи. По-надолу членовете на династия в тъмносиньо и бяло шушукат помежду си. За моя изненада разпознавам един от тях. Самсон Мерандус, внушителя, когото видях на арената преди няколко дни. За разлика от другите той се взира мрачно към пода, вниманието му е другаде. Мислено си отбелязвам да не се натъквам на него или смъртоносните му умения.
Странно, обаче не виждам никакви момичета на подходяща възраст да се омъжат за принц. Може би се приготвят другаде, нетърпеливо очакващи шанса си да спечелят корона.
От време на време някой натиска квадратен метален бутон на масата си, за да светне лампа, показваща, че има нужда от слуга. Този, който е най-близо до вратата, ги обслужва, а ние, останалите, се мотаем наоколо в очакване на реда си да услужим. Разбира се, в мига, щом се премествам до вратата, проклетият черноок патриарх стоварва длан върху бутона на масата си.
Благодаря на небесата за краката си, които никога не са ме предавали. Почти прескачам тълпата, танцувайки между шляещите се тела, докато сърцето ми блъска като чук в гърдите. Вместо да крада от тези хора, смятам да им служа. Мер Бароу от миналата седмица нямаше да знае да се смее ли, или да плаче на тази своя версия. Но тя беше глупаво и лекомислено момиче, а сега аз плащам цената.
– Сър? – казвам, обръщайки се с лице към патриарха, който е поискал обслужване. Мислено се наругавам. Не казвай нищо е първото правило, а аз вече го наруших.
Но той сякаш не забелязва и просто вдига празната си чаша за вода с отегчено изражение на лицето.
– Играят си с нас, Птолемей – промърморва на мускулестия млад мъж до него. Предполагам, че той е онзи, който има нещастието да се казва Птолемей.
– Демонстрация на власт, татко – отвръща Птолемей, пресушавайки собствената си чаша. Подава ми я и аз я поемам без колебание. – Те ни карат да чакаме, защото могат.
Те са кралските особи, които все още не са се появили. Но да чуя тези Сребърни да ги обсъждат така, с такова презрение, е смущаващо. Ние, Червените, обиждаме краля и благородниците, ако може да ни се размине, но мисля, че това е наше изключително право. Тези хора не са страдали дори един ден през живота си. Какви проблеми може да имат помежду си?