Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Тя пристъпва през вратата, привидно част от твърдата стена. Отнема ми време да осъзная, че слиза по стълбище, изчезвайки в полумрака.
– Работата ли? – настоявам. – Каква работа? За какво става дума?
Тя се обръща на стълбите и едва не забелва очи към мен:
– Повикана си да запълниш свободно място за служба – казва, сякаш това е най-очевидното нещо на света.
Да работя. Работа. Едва не падам при тази мисъл.
Кал. Той каза, че има добра работа – а сега е използвал връзките си, за да направи същото за мен. Може би даже ще работя с него. Сърцето ми подскача от радост при тази представа, защото знам какво означава това. Няма да умра. Дори няма да се бия. Ще работя и ще остана жива. А по-късно, когато намеря Кал, мога да го убедя да направи същото за Килорн.
– Не изоставай, нямам време да ти държа ръката!
Забързана тромаво след нея, се спускам в изненадващо тъмен тунел. Малки светлинки блестят по стените, едва озарявайки стъпалата. Над главите ни се простират тръби, жужащи от течаща вода и електричество.
– Къде отиваме? – питам едва чуто най-накрая.
Почти чувам слисването на Уолш, когато се обръща към мен, объркана:
– В Двореца на Слънцето, разбира се.
За секунда ми се струва, че сърцето ми спира:
– Ка-какво? В Двореца, истинския дворец?
Тя потупва значката върху униформата си. Короната примигва на приглушената светлина.
– Сега служиш на краля.
Приготвили са ми униформа, но почти не я забелязвам. Твърде зашеметена съм от обкръжението си, светлокафявия камък и блещукащ мозаечен под на тази забравена зала в дома на един крал. Други слуги преминават оживено покрай нас в парад от червени униформи. Обхождам с поглед лицата им, търсейки Кал, защото искам да му благодаря, но той така и не се появява.
Уолш стои до мен и шепне съвети:
– Не казвай нищо. Не чувай нищо. Не говори с никого, защото никой няма да ти проговори.
Едва проумявам думите; последните два дни опустошиха сърцето и душата ми. Мисля, че животът просто реши да отвори шлюзовете и да ме удави във водовъртеж от завои и обрати.
– Пристигна в натоварен ден, навярно най-лошия, който ще видим някога.
– Видях лодките и въздушните кораби. Сребърни плават по реката от седмици – казвам. – Повече от обикновено дори за това време на годината.
Уолш ме повежда припряно и бута поднос с блещукащи чаши в ръцете ми. Несъмнено тези неща могат да купят свободата ми и тази на Килорн, но Залата се охранява от стражи на всички врати и прозорци. Никога не бих могла да се изплъзна покрай толкова много офицери въпреки всичките си умения.
– Какво ще става днес? – питам тъпо. Кичур от тъмната ми коса пада в очите ми и преди да успея да го махна, Уолш отмята косата назад и я пристяга с мъничка фиба с бързи и прецизни движения. – Това глупав въпрос ли е?
– Не, и аз не знаех за това, не и докато не започнахме да се подготвяме. В края на краищата не са провеждали такова нещо от двайсет години, откакто беше избрана кралица Елара. – Говори толкова бързо, че думите ѝ почти се сливат. – Днес е Изпитанието на кралиците. Всички дъщери на Висшите династии, изтъкнатите Сребърни фамилии, са дошли да се предложат на принца. Довечера има голямо празненство, но сега са в Спираловидната градина, подготвят се да се представят, надяват се да бъдат избрани. Едно от тези момичета ще получи шанса да стане следващата кралица и те се надпреварват до оглупяване за този шанс.
В ума ми проблясва образ на ято пауни.
– И какво – завъртат се, казват по няколко думи, пърхат с мигли?
Но Уолш ми изсумтява презрително, клатейки глава:
– Надали. – После очите ѝ проблясват. – Ти ще прислужваш, така че ще видиш сама.
Вратите се издигат застрашително напред, изработени от резбовано дърво и стъкло с преливащи се цветове. Един слуга ги отваря и ги подпира, за да може редицата от червени униформи да се придвижи през тях. А после идва моят ред.
– Ти няма ли да дойдеш? – Долавям отчаянието в гласа си, докато почти умолявам Уолш да остане с мен. Но тя се оттегля заднешком и ме оставя сама. Преди да успея да задържа опашката или да разваля по някакъв друг начин организираната група от слуги, се заставям да мина напред и да изляза в слънчевата светлина на мястото, което тя нарече Спираловидната градина.
Първо си помислям, че съм насред друга арена като онази у дома. Пространството лъкатуши надолу в необятно, кръгло като купа пространство, но вместо каменни пейки маси и луксозни кресла задръстват спиралата от тераси. Растения и шадравани се спускат надолу по стъпалата, разделяйки терасите на ложи. В най-долния край се съединяват, украсяват тревист кръг, обграден с каменни статуи. Пред мен има отделен като ложа участък, пищно обвит в черна и червена коприна. Четири стола, всеки един – изработен от страховито на вид желязо, са обърнати с изглед към долния край.