Обсадата на мрака

Каква ужасна ирония, мълчаливо се съгласи скиталецът и неволно ускори крачка — разгледана в тази светлина, задачата им ставаше още по-важна. Вече не отиваше в Заселническа твърдина заради дребнавите дрязги на двама твърдоглави владетели. Отиваше в името на мъртвия си приятел.

Когато навлязоха в долината, до ушите на Кати-Бри и Дризт достигна ритмичен напев — някой бавно и тържествено изброяваше подвизите на легендарен герой. Улиците бяха пусти, вратите на къщите зееха широко отворени (жителите на градеца никога не си даваха труда да ги залостват) и двамата веднага се досетиха къде са всички.

Единствената промяна, която хората на Уолфгар бяха направили, след като дойдоха да живеят тук, бе издигането на внушителна постройка, която с лекота побираше не само всичките четиристотин обитатели на поселището, но и още толкова гости. Наричаше се Хенгорот, Залата на медовината — свещено място, където варварите отдаваха почит на боговете си, съживяваха спомена за храбри дела и велики герои, а също така споделяха храната си и вдигаха наздравици.

Хенгорот все още не бе завършен. Наред с якия камък, от който бяха издялани част от дългите, ниски стени, се виждаха и съшити еленови кожи. В очите на Дризт това бе красноречив символ не само на дългия път, който хората на Уолфгар бяха извървели дотук, но и на онзи, който тепърва трябваше да изминат. Докато живееха в тундрата, варварите бяха номади, следваха стадата на северните елени и затова не строяха къщи, а само кожени шатри, които прибираха в раниците си и носеха на гръб от бивак на бивак.

Дните на чергаруване бяха отминали, животът им вече не зависеше от еленовите стада, които бяха несигурен източник на препитание и често пъти водеха до пререкания и войни не само между отделните племена, но и между тях и жителите на Десетте града.

Скиталецът искрено се радваше на мира и благоденствието, което северняците бяха постигнали, ала в същото време видът на Хенгорот го изпълваше с болка, защото му напомняше колко много бяха пожертвали тези хора. С начина им на живот, който бе оцелял хилядолетия наред, бе свършено, и докато гледаше строящата се зала (само подобие на онзи Хенгорот, който той помнеше) и сивия камък, който обграждаше селището на този горд народ, скиталецът неволно се запита дали наистина промяната бе за добро.

Прекарала почти целия си живот в Долината на мразовития вятър, Кати-Бри бе слушала безброй разкази за варварите — номади и още от самото начало бе разбрала какво им предстои да изгубят. Установяването в Заселническа твърдина не само им бе отнело част от свободата, но и бе нанесло тежък удар върху тяхната самобитност. Наистина, сега събратята на Уолфгар бяха много по-богати, отколкото бяха мечтали някога; вече не им се налагаше да се тревожат колцина от тях ще оцелеят след суровата зима. Ала всичко това си имаше цена. Като звездите например. Тук, в планината, те бяха различни, далечни и студени, не слизаха до хоризонта, въздигайки душата на онзи, който ги съзерцаваше, до глъбините на небето.