Обсадата на мрака

При тези думи той се облегна назад, повярвал за миг, че се е добрал до нещо. Ако в престъпния свят наистина ставаше нещо, то главатарят на Бреган Д’аерте със сигурност щеше да е научил за него!

Само че Джарлаксъл съвсем не беше хванат натясно — дори ако някое от предположенията на Громф беше вярно, той не знаеше за това.

— Нещо не е наред — отвърна наемникът. — Нещо, което заплашва да прерасне в истинска беда. Вече повече от двадесет години различни домове допускат една и съща грешка — надценяват значимостта на Дризт До’Урден и неговото залавяне. Всъщност, именно техните усилия да го пленят, го направиха толкова важен и удесеториха неприятностите, които той ни причини.

— Значи смяташ, че всичко това е свързано с бягството му? — попита Громф.

— Смятам, че много матрони са убедени в това. Така че бягството на изменника наистина ще изиграе роля в предстоящите събития. Ала никога не съм казвал, нито пък смятам, че то е причината нещо да не е наред.

Магьосникът притвори очи и се замисли. Както винаги, Джарлаксъл беше прав. В Мензоберанзан непрестанно кипеше от дрязги и съзаклятия, тук подозренията бяха по-важни от истината и именно заради това често пъти се оказваха пророчески и се превръщаха в действителност.

— Може би скоро пак ще искам да се срещнем, наемнико — тихо каза Громф и в същия миг Джарлаксъл забеляза врата близо до мястото, през което бе влязъл малко по-рано. Недалече от нея зомбито още тлееше на земята — безформена, черна купчинка от овъглени кости.

Джарлаксъл се насочи към изхода, но спря, когато чу подигравателния глас на магьосника:

— Уви! М’тарл не издържа.

— Жалко за него — небрежно отвърна наемникът, твърдо решен да не остави у Громф впечатлението, че загубата ще се отрази по какъвто и да било начин на Бреган Д’аерте.

После прекрачи прага, спусна се на земята с помощта на сребристото въженце и безшумно потъна в сенките на града, дълбоко замислен. Рядко му се случваше да разговаря с Громф, още по-рядко архимагьосникът сам бе пожелавал да се срещнат. Това бе наистина важно, сигурен бе той. Ставаше нещо странно, във въздуха витаеше едва доловимо напрежение и Джарлаксъл, който обичаше хаоса (най-вече защото винаги излизаше като победител от водовъртежа на безредиците), бе заинтригуван. И (което бе още по-любопитно), въпреки страховете и всичко, което можеше да изгуби, Громф очевидно се чувстваше по същия начин!

Мимолетното споменаване на друго божество бе доказателство за това, неволно разкриване на картите, което означаваше много за опитния наемник. Защото, въпреки че се бе издигнал толкова високо, колкото изобщо можеше да стигне един мъж в Мензоберанзан, Громф не бе нищо повече от обикновен стар нещастник.

Всъщност именно заради това, каза си Джарлаксъл, не въпреки него. Вече дълги векове синът на Баенре таеше в гърдите си отровна горчивина — с високото си мнение за своята значимост, той намираше дори поста архимагьосник за безсмислен, ограничение, наложено му от злощастното стечение на обстоятелствата, заради което не се бе родил жена.