Обсадата на мрака

— Ще ти бъде върнат… стига да оцелее там, където го оставих, достатъчно дълго, за да можем двамата с теб да си довършим разговора — нехайно отвърна Громф, докато прекрачваше магическия портал, после притвори очи и прошепна нещо. Маскировъчният плащ и простичките дрехи изчезнаха начаса, отстъпвайки място на пищни одежди, напълно подобаващи на високото му положение. Дългата роба, покрита с десетки гънки и джобове, бе цялата извезана с тайнствени символи и могъщи руни. Също като благородническите къщи, тези руни бяха обвити от магически огън, който Громф бе в състояние да угаси само с мисъл и тогава дрехата го скриваше по-сигурно и от най-умело изтъкания пиуафуи. Две брошки — едната във формата на паяк с червено тяло и дълги, черни крака, а другата — огромен, изкусно шлифован смарагд — красяха великолепните одежди, въпреки че бяха почти напълно скрити от дългите, бели коси на стария магьосник, които се спускаха не само по гърба, но и по раменете и гърдите му.

Джарлаксъл, който се интересуваше от всичко, свързано с магията, бе виждал тези брошки у предшественика на Громф, макар синът на Баенре да бе заемал този пост толкова дълго, че повечето елфи дори не помнеха кога се е възкачил на него. С помощта на паяковата брошка архимагьосникът всяка сутрин запалваше Нарбондел, колоната, която отмерваше времето в Мензоберанзан. Топлината се издигаше до върха на своеобразния часовник за дванадесет часа; също толкова й трябваха, за да се спусне обратно до основата му — със своето инфрачервено зрение Мрачните лесно познаваха кое време е по това доколко е изстинала колоната.

Другата брошка даряваше Громф с вечна младост. Доколкото Джарлаксъл можеше да прецени, магьосникът беше живял повече от седем века, а все още изглеждаше така, сякаш бе първокурсник в Академията!

Всъщност — не съвсем, каза си наемникът, докато изучаваше лицето на своя домакин. От него, и най-вече от очите му, се излъчваше сила и достойнство — външен израз на мъдростта, която идва единствено с дългогодишния и често пъти горчив опит. Първият син на Баенре бе коварен и опасен, с лекота стигаше до същината на всеки проблем и под неговия проницателен взор Джарлаксъл се чувстваше много по-несигурен и уязвим, отколкото в присъствието на самата матрона.

— Заговор? — повтори магьосникът, този път на глас. — Предполагам, че на останалите домове най-сетне им е омръзнало от майка ми и са се обединили срещу дом Баенре?

— Вече разказах всичко на матрона… — започна наемникът.