Фуриите на Калдерон
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191500673
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фуриите на Калдерон». Краткое содержание книги:
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара - току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателствои отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.
Каменната плоча под крака ѝ се изви и захлупи едното ѝ стъпало, леко и почти без да я докосва. Сърцето ѝ подскочи, когато долови хладната неприязън на Корд да пронизва гърба ѝ. Исана преметна плитката си през рамо и го погледна през присвитите си клепачи.
– Това не е краят, Исана – каза тихо Корд. – Аз не търпя подобно отношение.
Исана устоя на коравия му поглед, както и на хладната, пресметлива омраза зад него. Зае от силата им и отвърна на леда с лед:
– Ти по-добре се моли да е краят, Корд. В противен случай ще видиш, че това, което се случи с Битан, беше проява на милост от моя страна. – Погледът ѝ се спусна към крака ѝ, после се вдигна отново към Корд. – Има място за вас в хамбара. Ще наредя да ви донесат храна за обяд. Като стане време за вечеря, ще ви повикам.
За момент Корд не помръдна. После се изплю настрани и кимна на синовете си. Арик сграбчи задъхания Битан и рязко го изправи на крака. След това двамата последваха баща си към широките врати на просторния каменен хамбар. Едва след като се скриха от поглед, камъкът на земята се размести и освободи босото стъпало на Исана.
Тя затвори очи и целият ужас, собственият ѝ ужас, който досега беше потискала така умело, я връхлетя с пълна сила. Разтрепери се, но поклати сама на себе си глава. Не, не пред всички. Отвори очи и огледа пълния с хора двор.
– Е? – обърна се към тях. – Имаме още много работа преди голямата вечеря след залез-слънце. Не мога да върша всичко сама. Хващайте се на работа.
Хората се раздвижиха и отново подеха разговори помежду си. Някои я погледнаха и в погледите им тя видя смесица от възхищение и страх. Исана усети погледите им като леденостудени бодили по кожата си. Собственият ѝ клан, хората, с които живее и работи рамо до рамо от толкова години, се страхуваха от нея.
Погледът ѝ се замъгли и ръката ѝ посегна инстинктивно към очите, но това беше един от първите номера, които призователите на водата научаваха. Тя заповяда на сълзите да се отдръпнат и те не потекоха. Този сблъсък, с неговото неистово напрежение и възможност за кървав завършек, я разтресе като нищо друго досега.
Тя пое дълбоко въздух и тръгна към кухнята. Краката ѝ успяваха да я държат, но изтощението, което я завладяваше с всяка крачка, беше непосилно. Главата я болеше от усилията, напрежението и всичкото това призоваване на вода.
Докато минаваше покрай ковачницата, отвътре с тътрене на крака излезе Фейд. Такава беше походката му, провлачваше единия си крак, докато вървеше. Беше дребен мъж, обезобразен с „клеймото на срама” през лявата половина на лицето. Носеше дългата си, почти черна, къдрава коса спусната и така донякъде успяваше да прикрие както белега от изгорено на лицето, така и този на главата си – най-вероятно бойна рана от миналото. Робът ѝ се усмихна глуповато и ѝ подаде метална чаша с вода, която държеше в протегнатата си ръка, заедно с едно относително чисто парче плат, контрастиращо рязко с потните му дрипи и покритата със следи от изгорено кожена престилка.
– Благодаря ти, Фейд – каза Исана, пое плата и чашата от ръцете му и отпи от водата. – Искам да държиш под око Корд. Ако той или синовете му излязат от хамбара, веднага ми кажи. Разбрано?
Фейд закима енергично и косата му се разлетя покрай лицето. От полуотворената му уста потекоха малко лиги.
– Око. Корд – повтори той. – Хамбар. – Замисли се дълго, загледан в празното пространство, после посочи с пръст Исана. – Вижда по-добре.
Тя поклати глава.
– Прекалено изморена съм. Просто ми кажи, ако излязат. Ясно?
– Излязат – повтори Фейд и изтри потеклите лиги в ръкава си. – Казва.
– Точно така – усмихна му се уморено Исана. – Благодаря ти, Фейд.
Фейд измънка доволно и на свой ред се усмихна.
– Нищо – отвърна ѝ той.
– Фейд. Още нещо – ти по-добре не влизай в хамбара. Кордхолтови са там и нещо ми подсказва, че няма да се държат мило с теб.
– Ъъх. Гледа, хамбар, казва. – Той се обърна и се отдалечи бързо, въпреки влаченето на крака си.
Исана остави старата Бите да отговаря за кухнята и се прибра в стаята си. Седна на леглото и скръсти ръце в скута си. Стомахът ѝ беше свит на топка и тя се насили да диша бавно и равномерно. Беше се справила с непосредствената опасност, а Фейд, независимо от проблемите с говора, беше достатъчно надежден. Щеше да я предупреди в случай на нови неприятности.
Тревожеше се за Тави – като никога досега. Момчето беше с Бърнард, който щеше да се грижи за него, но инстинктите ѝ подсказваха друго. Боровите падини бяха сред най-опасните места в долината, но сега уморените ѝ сетива и вътрешното ѝ чувство ѝ казваха, че опасността, която го дебнеше, беше много по-голяма и от съвсем друго естество. Нещо злокобно надвисваше над долината, сили, в сравнение с които приближаващата буря на Гарадос изглеждаше нищожна и безобидна.