Гаргантюа и Пантагрюел

От какво се вълнувате? От какво се дразните? Кой ви казва, че белият цвят означава вяра, а синият — твърдост? Една книга, ще речете вие, една нищо и никаква книга, озаглавена „Хералдика на цветовете“ и продавана от шарлатани и амбулантни търговци. А кой е авторът й? Който и да е, постъпил е благоразумно, като не е упоменал името си. Колкото до останалото, не зная какво у него е по-достойно за удивление — самомнителността или глупостта. Може би самомнителността, тъй като той, не привеждайки никакви основания, доводи и причини, се осмелява да предписва как именно трябва да се тълкуват цветовете. Такъв е похватът на тираните, които за разлика от учените и мъдрите, считащи за необходимо да привеждат убедителни доводи, се стремят здравият смисъл да отстъпи място на техния произвол; или може би глупостта, тъй като той си въобразява, че хората ще приемат за съвършени максими неговите смътни и с нищо несъобразени догадки.

И както казва пословицата — „има ли копаня, ще се намерят и прасета“, той намери неколцина празноглавци, които повярваха в писанията му. Като скалъпиха в такъв дух своите приумици и поучения, тези празноглавци изшариха с тях дрехите на слугите и хамутите на магаретата си, изписаха ги на гащите си, лепнаха ги на ръкавиците си, втъкаха ги в завивките си, изрисуваха ги на гербовете си, вмъкнаха ги в песните си и което е по-лошо от всичко, поставиха под съмнение и опетниха доброто име на някои целомъдрени матрони, а те и не подозираха това.

Ето докъде стигат тези придворни фанфарони, тези изобретатели на двусмислици, които, за да означат драка, рисуват сврака, за меланхолия — анколия, за младеж — млад еж, за творба — торба, за къща — тъща, за пасквил — пестил. Това са толкова плоски, толкова просташки, толкова нелепи и груби омоними, че на всички ония, които сега — след възраждане на изящната словесност във Франция — започват да ги употребяват, би трябвало да окачат на врата им лисича опашка и да натрият муцуните им с говежди фъшкии.

На същото основание, ако такива измислици могат да послужат за основание, и аз бих накарал да нарисуват глава в знак на това, че имам главобол, бурканче с горчица, за да напомня, че съм огорчен, да кажа, че моят цукал е официал60, че дъното на моите гащи е корабът ми бащин, че този парапет е момък напет, а малкото фазанче — герданче, по което въздиша моето сладуранче.

Египетските мъдреци постъпваха съвсем иначе някога, когато употребяваха писмените знаци, наречени йероглифи. Тези знаци разбираха само люде, познаващи свойствата, особеностите и естеството на нещата, които те означаваха.