Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Почти нищо в него не работеше. Имаше само едно малко магазинче, снабдяващо околните фермери с най—необходимото. Имаше и един магазин за кожи, един самотен гадател и пуст хан. В центъра на града се виждаха останки от сграда, която явно се бе срутила доста отдавна. Двамата обикаляха центъра на града, придружавани само от режещия вятър.
В южния край стигнаха до нещо, което някога явно е било голяма тухлена сграда. Без да каже дума, Ничи свърна от улицата и се насочи решително към изоставената сграда. Дървените греди и покрив бяха унищожени от пожар. По пода бе избуял дебел килим от плевели и тръни. Единственото, което се бе запазило, бяха тухлените стени, а и те бяха разнебитени, само на източната се крепеше ококорен пуст прозорец.
Докато Ничи оглеждаше останките от сградата, вятърът развяваше сгряната й от слънцето коса. Ръцете й бяха отпуснати покрай тялото, гърбът й не бе толкова изправен като обикновено. Стоеше уязвима и крехка под зеещата дупка в тавана, където някога я бе закрилял покрив.
Остана така, загубена сред духовете на мястото, близо час.
Ричард стоеше търпеливо встрани, облегнат на обгорелите останки от някогашна пейка — един от малкото запазени мебели.
— Познаваш ли това място? — попита я накрая.
Тя примигна, стресната от въпроса му. Вгледа се продължително в очите му, сякаш той също бе призрак. Пристъпи към него, а сините й очи най—сетне се отместиха встрани, докато пръстите й благоговейно погалиха обгорялата пейка.
— Израснала съм в този град — отвърна с отнесен глас.
— О! — Ричард посочи с ръка наоколо: — Тук ли?
— Тук правеха оръжия — прошепна тя.
Той не разбираше защо тя потърси именно това място.
— Оръжия ли?
— Най—добрите оръжия в цялата страна. Произвеждаха се по изключително високи стандарти. Купуваха ги крале и благородници.
Ричард огледа руините, питайки се какво ли стои зад думите й.
— Познаваше ли човека, който е произвеждал тези оръжия?
Сините й очи сякаш отново срещнаха призраци, тя поклати глава.
— Не — прошепна след малко. — Съжалявам, не го познавах.
От окото й се изтърколи сълза, която потече по гладкото й лице. В този момент тя му заприлича на дете — сам—самичко в света, уплашено.
Ако не я познаваше, щеше да протегне ръце, за да прегърне това изоставено, уплашено дете и да го утеши.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ничи се чувстваше изморена, беше й студено, започваше да губи търпение. Искаше стая.
Целта й да доведе Ричард в сърцето на империята, в Алтур’Ранг, бе да изправи Ричард лице в лице със справедливата кауза на Ордена. Знаеше, че той е човек с дълбоки морални ценности и искаше да види реакцията му, когато се сблъска с неопровержимо добрите намерения на врага.
Тя искаше да покаже на Ричард колко трудно се справят обикновените хора с живота, с какви трудности ги залива светът около тях. Освен това бе любопитна да види как той ще се справи при такива обстоятелства — искаше да го хвърли в огъня и да види как ще реагира на топлината. Според очакванията й вече би трябвало да го види объркан и разстроен. Той оставаше хладен и спокоен.
Беше си мислила, че ще изпадне в ярост, когато разбере какво трябва да прави, за да получи работа. Той бе изслушал спокойно подробната лекция на онзи господин Гъджънс за почти непосилните условия, които трябваше да изпълни всеки, който търси работа. Ничи бе очаквала Ричард да се нахвърли върху надутия чиновник. А той му бе благодарил с усмивка. Сякаш нещата, които той тъй наивно поддържаше, тъй егоистично защитаваше преди, вече не означаваха нищо за него.
В Двореца на пророците, когато тя бе негова учителка, всеки път, когато си мислеше, че знае как би реагирал, той правеше нещо напълно неочаквано. Сега бе същото, но по малко по—различен начин. Онова, което преди беше, тъй да се каже, неорганизиран младежки бунт, се бе превърнало в опасното хладнокръвие на хищник. Единствено веригите, сковаващи сърцето му, го задържаха да не се нахвърли с острите си нокти върху нея.
Когато го бе заловила в онази къща в планината, на рамката на прозореца бе мярнала фигурка на гордо изправена жена. Тя бе сигурна, както че след нощта следва ден, че тази фигурка е изработена от него. В нея си личеше уникалният му почерк, който тя разпознаваше безпогрешно. Статуйката бе неоспоримо доказателство на някаква скрита страна на дарбата му. Беше форма на равновесието на способността му да се бие и въпреки това тя не можеше да долови в нея нито следа от магия.