Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
От гледна точка на титулярния съветник най-полезни бяха сведенията за удари по жизненоважните точки. Така, докато овладееше трудно произносимите и още по-трудно разбираеми принципи на нинджуцу, можеше спокойно да оползотворява опита от английския boxing и френската ританица savate.
В съкровеното тефтерче се появиха рисунки на части от човешкото тяло с различни по дебелина (в зависимост от силата на удара) стрелки и загадъчни коментари от рода на: „Сода (6 прешл.) — врем. парализа: леко! ин. мом. Смърт.“ Или: „Ваншун (триглав муск.) — врем. парализа на ръка; леко! — ин. счупване.“
Неочаквано най-сложни излязоха уроците по дишане. Тамба стягаше здраво талията на ученика си с ремък и трябваше да се направят две хиляди вдишвания наред — толкова дълбоки, че долната част на корема да се издуе. След това просто наглед упражнение мускулите така го боляха, че първата вечер Фандорин допълзя до стаята си превит на кълбо и се опасяваше, че няма да може да се люби с Мидори.
Можа.
Тя намаза синините и раните му с лечебно мазило, а после му показа как да прогонва болката и умората с помощта на кецуин — магическо преплитане на пръстите. Под нейно ръководство Ераст Петрович около половин час кълчеше пръсти и ги сплиташе в някакви невъобразимо засукани фигури, след което натъртванията отзвучаха, а тялото му се изпълни с енергия и сила.
През деня любовниците не се срещаха — Фандорин овладяваше тайните на правилното падане и правилното дишане, Мидори пък беше заета с някакви свои работи, но нощите им принадлежаха изцяло.
Титулярният съветник се научи да спи по два часа. Оказа се, че ако владееш изкуството на правилния сън, това време е напълно достатъчно за възстановяване на силите.
В съответствие с мъдрата наука джоджуцу всяка нощ бе различна от преходната и имаше собствено наименование: „Крясък на чапла“, „Златна верижка“, „Лисица и язовец“ — Мидори твърдеше, че еднообразието погубва страстта.
Предишният живот на Ераст Петрович бе обагрен предимно в бяло, цвета на деня. Сега благодарение на краткия сън съществуването стана двуцветно — бяло и черно. От фон, кулиса на истинския живот, нощта се превърна в негова пълноценна част и светът само спечели от това.
Пространството между залеза и изгрева побираше твърде много: и почивката, и страстта, и тихия разговор, и дори шумните игри — та и двамата бяха толкова млади.
Веднъж например се хванаха на бас кой е по-бърз: Мидори в бяг или Фандорин с велосипеда.
Прехвърлиха се оттатък пукнатината, където „Royal Crescent Trycicle“ очакваше своя стопанин, слязоха до подножието на планината и си направиха крос по пътеката.
Отначало Ераст Петрович дръпна напред, но след около половин час се измори да върти педалите, намали темпото и Мидори взе да го настига. Тя тичаше леко, равномерно, дишаше спокойно. Към десетия километър изпревари велосипедиста и започна да увеличава разстоянието помежду им.
Едва сега Фандорин се досети как Мидори бе успяла за една нощ да донесе в Йокохама вълшебната трева масо от южния склон на планината Тандзава. Тя просто бе пробягала петнайсет ри в едната посока и после още толкова в обратната. Сто и двайсет километра! И на следващата нощ още веднъж! Затова се бе засмяла, когато той съжали изтощения кон…
Веднъж той се опита да подхване разговор за бъдещето, но отговорът гласеше:
— В японския език няма бъдеще време, има само минало и сегашно.
— Но нали с нас все нещо ще се случи, с теб и с мен — упорстваше Ераст Петрович.
— Да — отвърна тя сериозно. — Само че още не съм решила какво именно: „Есенно листо“ или „Сладка сълза“. И двата завършека имат своите предимства.
Той изтръпна. Повече не стана дума за бъдещето.
Вечерта на четвъртия ден Мидори каза:
— Днес няма да се докосваме. Ще пием вино и ще разговаряме за прекрасното.
— Ама как така „няма да се докосваме“? — развълнува се Ераст Петрович. — Ти обеща „Сребърна паяжина“!
— „Сребърната паяжина“ е нощ, прекарана в изтънчена, чувствена беседа, за да се съединят душите с невидими нишки. Колкото по-здрава е тая паяжина, толкова по-дълго ще задържи тя пеперудата на любовта.
Фандорин направи опит да се разбунтува:
— Не ща никакви „Паяжини“. Пеперудата и без това никъде няма да иде! По-добре „Лисицата и язовеца“ като вчера!
— Страстта не търпи повторения и се нуждае от почивка — рече назидателно Мидори.
— Моята не се нуждае!
Тя тропна с крак.