Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
„Ракуда“ значеше „камила“, но той изобщо не приличаше на това животно. Беше мъж на средна възраст с кръгла, изключително добродушна физиономия — за такива хора се казва „на мравката пък струва“. Говореше прекрасно английски — вероятно затова бе определен да съпровожда Ераст Петрович. Той предложи да му вика Джонатан, но титулярният съветник по̀ харесваше звучното Ракуда.
Две момичета играеха на погребение. Изкопаха яма, едната легна вътре, другата я засипа с пръст.
— Да не се задуши? — притесни се Фандорин.
Ракуда с усмивка му посочи тръстиката, която стърчеше от „гроба“.
— Не, ще се научи да диша с една четвърт от дробовете, това е полезно.
Но най-голям интерес младият руснак прояви, естествено, към осемгодишния Яичи, когото Тамба щеше да прави свой наследник.
Кльощавото момче, абсолютно незабележително на пръв поглед, се катереше по стената на къщата. Понякога се сурваше надолу, изжулен до кръв, но пак тръгваше да се катери.
Беше невероятно! Стената беше дъсчена, нямаше за какво да се хване и въпреки това Яичи вкопчваше пръсти в дървото, набираше се и в крайна сметка все пак стигна покрива. Възседна го, залюля крака от ръба и се изплези на Фандорин.
— Чудна работа! — учуди се Ераст Петрович.
— Няма нищо чудно. Това е какецуме — каза Ракуда и повика момчето.
То спокойно скочи при тях от четириметровата височина. Показа ръцете си и титулярният съветник видя, че на пръстите имаше железни напръстници със закривени като куки нокти. Опита с тяхна помощ да се покатери по стената, но нищо не стана. Каква ли сила трябваше да имат пръстите на това дете, за да удържат тежестта на тялото му!
— Ела, ела — повика го Ракуда. — Ецуко ще убива дайджина. Интересно, дали тоя път ще успее?
— Какъв е тоя дайджин?! — попита Фандорин, влизайки след своя водач в една от къщите.
В голяма празна стая имаше четирима: двама мъже, момиче с изпъкнали скули, а до стената седеше човек с кител и фуражка. Като се вгледа, Ераст Петрович разбра, че това е кукла в човешки бой с нарисувано лице и залепени дебели мустаци.
— Дайджин ще рече „голям човек“, големец — шепнешком обясни Ракуда. — Ецуко трябва да го убие, а Гохей и Таншин са телохранители. Това е проверка. Трябва да я издържи, за да стигне до следващата степен на обучение. Ецуко опита вече два пъти и не успя.
— Значи нещо като изпит? — попита титулярният съветник, който с интерес наблюдаваше ставащото.
Сипаничавият Гохей и мрачният червендалест Таншин внимателно обискираха девойката, която очевидно играеше молителка, приета от „големеца“.
Обискът бе толкова подробен, че Ераст Петрович чак се изчерви. Не стига че съблякоха „молителката“ чисто гола, ами и опипаха всяка гънка по тялото й. Младата Ецуко старателно изпълняваше ролята си — кланяше се унизено, кискаше се с притеснение, завърташе се ту насам, ту натам. „Телохранителите“ опипаха свалените й дрехи, сандалите, широкия пояс. Намериха в ръкава лула и я прибраха. В пояса откриха бродирана торбичка с хаши, дървените пръчици за хранене, и някаква нефритена висулка. Върнаха й пръчиците, висулката повъртяха из пръстите и за всеки случай също я прибраха. Накараха момичето да развърже косите си и й отнеха две остри фиби. Чак след това й позволиха да се облече и я пуснаха при дайджина. Впрочем дори сега не й позволиха да го приближи плътно, ами застанаха между нея и куклата — единият отляво, другият отдясно.
Ецуко се поклони ниско на седналия мъж, ръцете й бяха скръстени пред корема. Когато се изправи, ръката й стискаше дървена хаши. „Молителката“ направи светкавично движение и пръчицата се заби право в нарисуваното око на дайджина.
— Браво! — похвали я Ракуда. — Издялкала е хаши от твърдо дърво, наострила е върха му, намазала го е с отрова. Издържа изпитанието.
— Но тя не би могла да избяга? Телохранителите ще я убият на място!
Нинджата само сви рамене:
— Има ли значение? Поръчката е изпълнена.
После Ераст Петрович гледа упражнения по ръкопашен бой и това май му направи най-силно впечатление от всичко видяно. Той дори не си бе представял, че човешкото тяло има такива възможности.
Към тоя момент Маса бе пренесъл нещата му и се бе присъединил към господаря. Той мрачно наблюдаваше акробатическите фокуси на „невидимите“ и очевидно доста ревнуваше.
Упражненията се водеха от самия Тамба. Учениците бяха трима. Единият, най-младият, не беше интересен за гледане — той само ставаше и падаше, ставаше и падаше, ту по гръб, ту настрани, ту с прекатурване през главата. Вторият — същият сипаничав Гохей, единият от „телохранителите“ на дайджина, се опитваше да посече джонина с меч. Той нанасяше хитри, коварни удари, сечеше и отгоре, и отдолу, и през краката, но острието всеки път съсичаше въздуха. А Тамба не правеше нито едно излишно движение, той просто леко се отклоняваше настрана, клякаше или подскачаше на място. Страшно за гледане забавление.