Диамантената колесница

Маса на четири крака изпълзя към горичката, скочи и побягна.

„Черните куртки“ не се помайваха. Зад гърба му прозвуча приглушена команда и окапалите борови иглички заскърцаха под нечии бързи крачки.

Да бяга към къщите, да вдигне тревога! Хората на Дон няма да гледат кой е шиноби, кой не е, ще натръшкат всички наред!

Когато му оставаха двайсетина крачки до най-близката колиба, късметът изневери на Маса — той налетя в тъмнината на някакъв клон, раздра си бузата, а най-лошото бе, че не можа да удържи вика си.

Отзад го чуха и разбраха, че са забелязани.

— Цумеее120! — изкрещя команден бас.

Отговори му многогласен рев.

— Нападение! Нападение! — развика се и Маса, но почти веднага млъкна, съобразил, че само излишно се излага на опасност.

Атакуващите ревяха и тропаха толкова силно, че обитателите на Какушимура нямаше как да не ги чуят.

Сега, ако искаш да живееш, трябва да мислиш много бързо. Затова Маса не побягна към къщите, ами се скри зад дървото.

Не мина и половин минута и покрай него се сурна тълпа „черни куртки“, които в движение се пръснаха в полумесец, за да заградят целия остров.

Пламна светла верига — нападателите запалиха факли, забити в земята през пет крачки. Огненият пунктир пресече цялата гора от единия край до другия.

— Огън!

Затрещяха изстрели. Чуваше се как куршумите удрят дървените стени и как с писък хвърчат трески.

Леле, каква беда! Как да спаси господаря от тоя ад? „Черните куртки“ всеки момент ще направят първите три постройки на решето, а после ще нападнат къщата на Тамба.

Отчаян, Маса се защура сред дърветата, но виждаше, че няма никакъв начин да мине през осветената зона и веригата от хора.

Запращяха съчки. Откъм цепнатината тичаше, накуцвайки, някакъв човек. Черна куртка, черна качулка — изглежда, някой изостанал от групата. Маса го връхлетя отстрани, повали го на земята с един удар, за по-сигурно притисна врата на падналия с коляно и изчака да изпука. Не се безпокоеше, че някой ще го чуе, наоколо се гърмеше така, че ушите му пищяха.

Свали куртката и панталона от трупа, облече ги. Прикри лицето си с качулката — късмет, че хората на Дон бяха решили да използват тия полезни приспособления.

Докато се преобличаше, стрелбата спря. Надупчените от куршуми дъсчени стени бяха целите на черни точки като маковия кейк, с който го бе гощавала Нацуко. Беше светло като ден — толкова много факли горяха наоколо.

Стрелците влизаха един по един в къщата с готови за стрелба карабини. После заизлизаха по двама: носеха мъртъвци и ги слагаха на земята. Командирът им, наведен, надничаше в лицата на труповете. Маса преброи девет големи тела и четири малки. Двама възрастни липсваха.

— Тамба го няма тук — каза високо командирът. — И гайджина също го няма. Те са в оная къща над пропастта.

И се отдалечи, но не успя да отиде далеч, едва няколко крачки.

Внезапно едно от телата оживя. Един мъж (Маса разпозна приказливия услужлив Ракуда) се изви като котка, скочи на гърба на командира, блесна нож, но водачът на „черните куртки“ се оказа ловък — той сведе глава, предпази се от удара, люшна се назад и се търкулна по тревата. От всички страни скочиха да му помагат и по земята зашава нещо като безформен черен октопод с множество ръце и крака, стърчащи на всички посоки.