Легенди за Войната на разлома

— И?

— И тогава ще разкрия убиеца — каза Пайроджил.

На Макин сякаш му се искаше да каже нещо, но само зяпна за миг Пайроджил, а после се ухили.

— Само защото не е имало окървавен парцал в лайната?

— Може би.

— А ще ми кажеш ли как?

Пайроджил поклати глава.

— Не. Няма да го кажа дори на Кетол и Дърайн. Те ще го разберат в същия момент като вас.

Нова пауза.

— Е, ще изтърпя някак. Лопата значи?

— Върви.

Макин тръгна, а Пайроджил повтори:

— И се поумий, преди да дойдеш.

Макин му отвърна през рамо:

— Вече съм се поумил! — И излезе.

Пайроджил се позачуди какво ли означава това „поумил“. Джуджето изглеждаше като излязло от сандък за въглища и миришеше на канал. После с леко сумтене реши, че Макин сигурно наистина се е измил, тъй като не смърдеше повече от обичайното.

Пайроджил лапна още една мръвка и се обърна към Дърайн.

— Искам с Кетол да идете в стаята ни и да поработите над онези… снежни обуща, за които ми каза. Поне три чифта — пет ще е по-добре. Предположението ми е, че тук нещата ще станат малко неудобни за нас до заранта, и смятам, че ще е най-добре да се махаме, с парите или без тях. Съгласни ли сме?

— Да, мамка му — изруга Дърайн. — Срам ще е, ако оставим парите, но… — Бръкна в куртката си и извади кожена кесия. — Все едно, прибрах заплатата ни от ковчежника и нещо отгоре за неприятностите ни. Стивън Арджънт може да реши, че малко скромничим, но не съм склонен да се мотая тук, за да си приберем разликата, нали?

На грозното лице на Пайроджил се изписа усмивка, но Кетол изпита нещо като отвращение.

Не знаеше защо точно. Нямаше да е за първи път, нито за петдесет и първи, да прибират парите на мъртвец. Което формално си беше по-малко кражба от това сега, но някак си беше различно. Човек все пак трябва да погледне мъртвеца, докато му бърка в кесията… а в свиването на парите от бюрото на барона имаше нещо отвратително чисто.

Но човек, изкарващ поминъка си като наемен войник, не можеше да си позволи угризения, тъй че и да беше изпаднал в неловка сантименталност, Кетол можеше да си я пази за себе си. Затова само кимна.

— Ясно.

— По последна халба ейл в „Счупеният зъб“ довечера? — попита Дърайн.

— Нищо против — рече Пайроджил.

— Това си ни е традиция всеки път, щом изчезваме отнякъде — каза Кетол.

— Освен когато трябва да си плюем на петите — напомни Пайроджил и кимна. — Не държа твърдо на традицията. Все пак досега като че ли ни носеше късмет и ще ме е яд, ако…

— В бутилката, от която са пили баронът и дамата му, има останало вино и бих… бих искал да пия за тях в тази последна нощ в Ламът, И бих искал да сте с мен.

Те го изгледаха безизразно. Накрая Дърайн каза:

— Добре, Кетол. Щом искаш. — Обърна се към Пайроджил. — А ти колко си сигурен?

Пайроджил отвори уста, затвори я и я отвори пак.

— Бих казал, че шансовете нещата да се разрешат както аз мисля, са, да речем, шейсет на шейсет. Освен ако не говоря твърде много предварително. Дори и пред вас двамата.