Легенди за Войната на разлома

Извади рапирата. Хубаво оръжие, макар дръжката определено да беше прекалено малка за едрите му пръсти, а и самият той щеше да предпочете по-голям камбановиден предпазител и гладък, вместо с дълбоко всечените кръгчета, покриващи повърхността на този. Вкусовете са различи, а Дърайн предпочиташе нещата да са прости: предпочиташе да знае, че върхът на едно оръжие ще отскочи — и в коя посока също така, вместо риска някой път да се закачи, а друг път да отскочи, но това пък вероятно нямаше много значение за отбраняващия се, пък и можеше да му отнеме време, дреболия, която да се окаже напълно достатъчна.

Лекото тясно острие беше добре смазано, без намек за ръжда, а върхът бе достатъчно остър, за да отпори треска. Той стисна дръжката с лявата си ръка и покри острието с ръкава си по-скоро за да го опази от влагата от дланта си, отколкото за да защити нея — острието се огъна като пружина. Не беше оръжие, каквото би предпочел за битка — дори да си го наточил добре, лекото оръжия няма достатъчно тежест, за да среже до кокала; но беше чудесно оръжие за дуел.

Прибра рапирата и извади камата. Дръжката й бе покрита със същата зеленикава драконова кожа, а месингът — изписан с кръгчета също като предпазителя на рапирата.

Камата беше тежка, добре балансирана и достатъчно остра, за да обръсне космите по ръката му.

И без капчица кръв, нито прясна, нито засъхнала. Той я вдигна и каза:

— Възможно ли е убиецът да е използвал това?

Кетол вдигна глава и ядът в погледа му бързо се уталожи.

— Възможно е. Остра ли е?

— Много. — Дърайн прокара палец по острието и макар стоманата леко да захапа нокътя, нямаше и най-малките щърбели, доколкото можеше да усети, да не говорим за по-груби, които да може да види. — Не е използвана за рязане на нищо.

Кетол поклати глава.

— Което не означава нищо. Убиецът е срязал гърлата много чисто.

— Без рани по ръцете? Странно изглежда — все пак убиването на първия би трябвало да събуди втория.

Кетол кимна.

— Веднъж свалих един на пост, докато партньорът му спеше само на пет стъпки от него, и…

— В Дънгаран?

— Не. В Семрик мисля, че беше, а може би в Маладон. Всички са като в мъгла след време, знаеш как е. Но както казвах, доста съм добър и той не помръдна, докато ножът минаваше през гърлото му, но след това така зарита, че събуди втория и малко трябваше да побързам с него.

— Може би лейди Мондегрийн или баронът са били от тежко спящите.

— Може. — Кетол не изглеждаше убеден. — Или са били двама убийци, които са действали в синхрон, или убиецът е бия много, много бърз. Ако единият се е мятал в предсмъртни спазми, едва ли е било много важно, щом другият вече е бил с прерязано гърло. Но голяма бързина трябва. — Помисли за миг. — От бароните бих казал, че най-бързите са Верхайен и Лангахан, по това, което видях на тренировката със Стивън Арджънт. Верхайен беше може би малко по-бърз и от Началника на мечовете.