Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Лицето на Майло светна.
— Това май звучи по-забавно от разговори за някой друг. — После сви устни. — Тъмниците, викаш. Никога не съм си падал много по тъмници, по една или друга причина, но този път поне ще съм от правилната страна на решетките. Мислиш ли, че капитаните ще знаят нещо полезно?
— Ммм… не. — Пайроджил поклати глава. — Много се съмнявам, а и дори да знаят, на мен едва ли ще кажат нещо повече, отколкото на теб. Но човек никога не знае — а и може да имам още нещо за теб, по-късно.
— Знаеш ли… — Майло въздъхна. — Боях се, че ще кажеш точно това.
Дърайн се натъкна на Кетол в доскорошния апартамент на барон Морей.
Бюрото в дневната все едно беше близнакът на онова в подземията. Книгите, струпани на него, изглеждаха същите, които Дърайн беше видял на бюрото на барона долу — вероятно бяха същите, като си помисли човек; едва ли баронът държеше еднакви книги — и бяха подредени на същото място в предния десен ъгъл.
Дърайн не мислеше, че писалката и зацапаната зелена мастилница са донесени от подземията, но те също бяха на същото място като двойниците си долу, а украсената с изящен релеф от стъкло и месинг лампа бе идентична на тази, която стоеше на бюрото в малкия кабинет пред хранилището, или пък беше донесена тук, а първото изглеждаше много по-вероятно. Дори дървеният стол с правия гръб беше идентичен.
Дърайн кимна. Барон Морей бе обичал нещата по своя изряден начин и бе логично да поиска работната му среда да е идентична и долу, и в жилището му. Не беше голяма изненада, че както обикновено беше наложил своето.
Но в края на краищата, наложил ли беше своето? Наистина ли бе пожелал сам да замени шанса за графската титла срещу сигурната връзка с лейди Мондегрийн?
Беше възможно. Ако бе така, то това определено не беше най-добрата му сделка, поне според Дърайн.
Но пък ако някой така и така бе искал да го убие, то той поне бе имал една последна нощ с дамата си, вместо последна нощ с надежди, че ще стане граф на Ламът, тъй че навярно не беше измамен толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед.
— Намери ли нещо интересно? — попита Дърайн.
— Интересно? Имаш предвид някаква бележка, на която пише: „Аз убих барон Морей и лейди Мондегрийн, ха-ха-ха“, с подпис и печат отдолу?
— Е, това щеше да е интересно, но мислех за нещо малко по-ненабиващо се на очи.
Кетол явно беше потресен: сарказмът не беше част от репертоара му.
Дърайн не го разбираше много това. Бяха си просто два трупа, нищо повече, а той беше свикнал да вижда трупове, също както Пайроджил и Кетол.
Ей това му беше бедата, ако държиш на хора; В края на краищата те също като конете, кравите и свинете, са си торби месо; а месото рано или късно се разваля и изгнива. Ако ще разчиташ на нещо, металът винаги е по-добър избор от месото, все едно дали е злато, или стомана.
Кетол се пльосна в баронския стол и взе да рови из чекмеджетата.
— Не, не намерих нищо интересно. — Извади малка издута кожена кесия и я обърна. По дървената повърхност се пръснаха сребърни реали и няколко малки златни монети. Кетол ги изсипа обратно в кесията и я прибра в чекмеджето.
Дърайн отиде до рафтовете с книги и извади един том. Порови из страниците, но езикът не му беше познат, въпреки че руните приличаха на елфически. Грижливо постави книгата на килима и извади следващата.
— Какво правиш?
Дърайн сви рамене.
— Ами… онази отваряща фраза може да е драсната на някое листче и да е пъхната в някоя книга.
— Наистина ли трябва да го правиш сега?
Дърайн не му обърна внимание. Наистина нямаше смисъл да спори, а не можеше да свърши нищо друго полезно. Пайроджил беше смятал, че ще може да избие истината от Ерлик, но той вече се бе отпуснал от срам и самоотвращение и беше ясно, че единственото, което може да получи от бедния тъпак, ще са още няколко драскотини по кокалчетата на пръстите и същата история.
Дърайн нямаше никакви възражения спрямо биенето на хора, но нямаше и нужда да се упражнява. Макар да нямаше нищо против да пробва тази техника по някой от благородниците — барон Визтрия според него щеше да изглежда по-добре с няколко избити зъба, — не смяташе, че дори сегашната му власт ще му помогне да се измъкне след това, а да се опитва да измъкне истината за нещо от думите на някого беше специалност на Пайроджил, не неговата или на Кетол.
Би могъл да хвърли един поглед на телата, но трупове беше виждал и преди и му се струваше, че да засече погледът му нещо, което Кетол е пропуснал, е още по-невероятно, отколкото изобщо да види нещо полезно. Убиецът в края на краищата сигурно не беше врязал името си в плътта на жертвите, както не беше оставил тук бележка с изповедта си.