Легенди за Войната на разлома

— Бих предпочел да седнете по-натам, милорд. Ако не възразявате.

В Голямата зала бяха само той и благородниците. Приятелите му бяха някъде другаде — Пайроджил нямаше ясна представа къде, — а джуджето и наемникът с воднистите очи, които бе принудил да му служат, трябваше да са долу в тъмницата с капитаните и войниците.

Дори слугите бяха освободени и пратени в кухните под зоркото око на иконома, със заповед да ги държи там, докато не ги повикат.

Стивън Арджънт не знаеше какво точно е намислил Пайроджил, но каквото и да беше, смяташе, че ще е добре, ако от това помещение не изтече и дума, докато не реши какво трябва да се каже и на кого.

— Следващият въпрос… — Пайроджил се обърна към него. — Началник на мечовете, бъдете така добър да извадите оръжието си. Боя се, че може да последва опит да бъда прекъснат, и ще се доверя на вашия авторитет и умения да решите дали това да се толерира и как да се справите с него.

— Сигурен съм, че… — почна Визтрия, но Арджънт го прекъсна.

— Сигурен съм, че ще мога да се справя с всяко прекъсване. — Надигна се от стола и извади рапирата си. — И ако някой се окаже толкова глупав, че да стане от стола си и да посегне на капитан Пайроджил, сигурен съм също, че ще го посека на място, преди да е направил и три крачки.

— Интересна фраза, „ще го посека“ — каза Пайроджил. — Не е най-лесното нещо с рапира, макар че никога не съм виждал фехтовач като вас, сър, и не се съмнявам, че можете да нанижете всекиго в тази зала на острието си, преди да е направил и една крачка.

Арджънт кимна.

— Благодаря ви, сър. — Пайроджил се обърна към бароните. — Ще ни отнеме известно време, затова бих искал да се настаните удобно, макар да съм убеден, че тук има едно лице, което няма да се чувства удобно, и по тази причина, за да се чувствам аз по-удобно, бих искал всички да свалите оръжейните си колани и да ги поставите на масата пред себе си. Още сега, ако обичате — или дори да не обичате.

Няколко души извърнаха очи към Стивън Арджънт, но повечето вече разкопчаваха коланите си и след няколко мига върху старата дъбова маса вече лежаха дванадесет колана.

— Благодаря — каза Пайроджил. — Ще говоря доста дълго — мисля, че скоро всички ще разберете защо — и нещата ще свършат по-бързо, ако не бъда прекъсван, макар че, разбира се, тук командва Началникът на мечовете и аз ораторствам пред вас само по негово благоволение.

— Нека да започнем от края и бързо да се върнем към началото — продължи той. — Краят: снощи някой уби барон Морей и лейди Мондегрийн. Началото: преди по-малко от една неделя, непосредствено след няколко странни „злополуки“, за които някой подозрителен човек би могъл да реши, че съставляват поредица от опити за убийство, граф Вандрос Ламътски назначи трима наемници — моя милост и моите отдавнашни бойни другари Дърайн и Кетол — да пазим барона. Което ние направихме, без да се случи нещо необичайно, освен онази засада в Мондегрийн.

— Смятам, че тези подозрения бяха логични, но както се оказа, не доведоха до нещо особено. През войната барон Морей е прекарвал много време в Ламът и мисля, че ако някой тук наистина е искал смъртта му, щеше да го е убил тогава. — Той огледа бароните. — Не вярвам в съществуването на някакъв заговор, свеждащ се до няколко безплодни опита тук — падащо от прозорец гърне, което би могло да е причинено от вятъра; лед по стъпалата, нещо обичайно през зимата; дори протритите каиши на седлото му — и цуранско нападение. Ето защо стигам до извода, че нападението няма нищо общо, а злополуките са си били просто злополуки. Такива неща стават, в края на краищата. Макар че злополуките и подозренията, които те повдигнаха, очевидно са дали идея на някого… На някой много умен и много бърз.