Кралят на зимата

Аз спрях пред кръга от черепи. Те не образуваха преграда от духове, но все пак излъчваха ужасна сила. Чувствах тази сила сякаш ме блъскаха огромни невидими крила. Помислих си, че ако мина през този пръстен от черепи, щях да вляза в игралната зала на Боговете, където трябваше да се боря с неща, което не можех да си представя, камо ли да разбера. Танабурс забеляза моето колебание и победоносно се усмихна.

— Твоята майка ми принадлежи, мръсен сакс — изграчи той, — моя, цялата е моя, и кръвта, и душата, и тялото й, всичко е мое, а значи и ти си мой, защото си роден в кръвта и болката на моето тяло. — Танабурс протегна жезъла си и докосна гърдите ми с полумесеца. — Да те отведа ли при нея? Тя знае, че си жив и след два дни път, ти ще можеш отново да я видиш. — По устните на друида се плъзна злобна усмивка. — Ти си мой — викна той, — целият си мой! Аз съм твоята майка и твоя баща, твоята душа и твоя живот. Направих магията за единение над утробата на твоята майка и сега ти си мой син! Попитай нея! — каза Танабурс и мръдна жезъла си към Нимю. — Тя познава тази магия.

Нимю мълчеше, вперила злобен поглед в Гундлеус, а аз не отделях очи от ужасното лице на друида. Беше ме страх да премина през пръстена от черепи, бях вцепенен от заплахите на Танабурс, но изведнъж, с главоломна бързина пред очите ми преминаха събитията от онази далечна нощ така ясно, сякаш всичко се беше случило вчера. Аз си спомних виковете на моята майка, спомних си как тя се молеше на войниците да ме оставят до нея, спомних си копиеносецът, който се засмя и удари майка ми по главата с дръжката на своето копие, спомних си този крякащ друид с неговата роба с бродирани зайци и полумесеци и с костите, завързани в косата, спомних си как той ме вдигна, погали ме и каза, че от мен ще излезе чудесен подарък за Боговете. Спомних си как пищях за майка си, която не можеше да ми помогне, спомних си как ме носеха между две редици огньове, където войници танцуваха, жени стенеха, спомних си как Танабурс ме вдигна високо над остриганата си глава и тръгна към края на една яма, от която се виждаше само черен кръг, а край него горяха огньове. Високите им пламъци осветяваха ярко кървавия подострен връх на един кол, който стърчеше от тъмните дълбини на ямата. Спомените бяха като отровни змии, които хапеха душата ми, а пред очите ми отново изникнаха кървавите парчета плът и кожа, които висяха от острия кол, долових отново и полуосъзнатия тогава ужас на потрошените тела, които се гърчеха в агония и умираха в кървавата тъма на ямата на смъртта. Спомних си как продължавах да пищя за майка си, когато Танабурс ме вдигна към звездите и се приготви да ме предаде на своите Богове.