Кралят на зимата

— Той не е ваш — отговори твърдо Артър, — нито пък мой. Заедно ще намерим някой достоен да седне на него. Когато Гундлеус умре — добави той злокобно. — Къде е той?

Кунеглас посочи с брадичка към селото.

— В една от сградите, лорд Артър.

Артър се обърна към победените поуиски войски и издигна глас, така че да го чуят всички.

— Тази война изобщо не трябваше да се води! — каза той. — Това беше моя грешка. Признавам вината си и ще платя за тази грешка, каквато и да е цената, но не и с живота си. На принцеса Сийнуин дължа нещо повече от извинение и съм готов да й дам каквото поиска, но единственото, за което ви моля сега е да бъдем съюзници. Всеки ден идват нови сакси, завземат земята ни, заробват жените ни. Ние трябва да се бием с тях, а не помежду си. Искам да бъдем приятели. Това мое желание потвърждавам като ви оставям земята, оръжието и вашето злато. Днешната битка — каза Артър и посочи към окървавената долина, — не носи нито победа, нито поражение, носи мир. Всичко, което искам е мир и един живот. Животът на Гундлеус. — Той погледна към Кунеглас и тихо каза: — Очаквам решението ви, кралю господарю.

Друидът Иорует бързо дойде при Кунеглас и двамата заговориха помежду си. Изглежда никой от тях не вярваше на предложението на Артър, защото великодушието не бе присъщо на победилите военачалници. Победителите обикновено искаха злато, роби, земя, а Артър искаше само приятелство.

— А Гуент? — обърна се Кунеглас към Артър. — Тюдрик какво ще поиска?

Артър заоглежда смрачаващата се долина.

— Тук не виждам нито един човек от Гуент, кралю господарю. Ако човек не участва в битката, той не може да участва и в споразуменията след нея. Но аз мога да ви кажа, кралю господарю, че Гуент също мечтае за мир. Крал Тюдрик не би искал нищо друго освен вашето приятелство и приятелството на моя крал. Едно приятелство, което ние заедно ще се молим никога да не умира.

— И аз съм свободен да си вървя, ако се съглася с това? — попита невярващо Кунеглас.

— Където пожелаете, кралю господарю, въпреки че аз бих поискал разрешението ви, да дойда в Каер Сус, за да продължим разговора.

— Моите хора също ли са свободни да си вървят? — попита Кунеглас.

— По живо по здраво, заедно с оръжието си, златото си и с моето приятелство — отвърна Артър. Той беше напълно сериозен. С цялото си сърце се мъчеше да превърне тази битка в последната битка между британци (макар че, както забелязах, той внимателно избягваше да спомене за Рате. Тази изненада можеше да почака).

Кунеглас като че ли още не можеше да повярва, че предложението на Артър беше истина. Но после, спомнил се вероятно предишното си приятелство с моя господар, широко се усмихна.