Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Сега шанка отстъпваха, а войниците на Тръпката крещяха и ги посичаха в гръб. Последният останал плоскоглав изписка, побягна към едно дърво и започна да се катери. Мечът на Дау сцепи дълбоко гърба му — червено месо и бели парчета натрошена кост. Онзи избърбори нещо неразбираемо, провисна от клона, потръпна и замря. Краката му се полюшнаха надолу.
— Довършихме ги! — изрева Тръпката. Лицето му беше изпръскано с кръв. — Оправихме ги!
Войниците вдигнаха оръжия и закрещяха. Поне повечето от тях. Но някои лежаха неподвижно, други бяха паднали ранени, стенеха, хъркаха през стиснати зъби. На тези не им е до ликуване, реши Кучето. Не ликуваше и Три дървета.
— Млъквайте бе, глупаци! Махнаха се засега, но ще дойдат нови. Това им е лошото на плоскоглавите, винаги се връщат повече! Разкарайте тези тела оттук! Съберете колкото можете стрели! Ще ни трябват, преди да е свършил денят!
Кучето вече тичаше към тлеещия огън. Кадил лежеше, където я беше оставил, дишаше тежко на пресекулки и стискаше стрелата в гърдите си. Погледна го с големи влажни очи, но не каза нищо. Той също не каза нищо. Какво можеше да каже? Извади ножа си, разряза ризата й и я дръпна настрани, за да види раната. Стрелата се беше забила между две ребра отдясно, точно под гърдата й. Неприятно място да те прострелят, помисли си, не че имаше приятно де.
— Добре ли е? — изговори тя с тракащи зъби.
— Добре е — каза Кучето и изтри с палец малко мръсотия от влажната й буза. — Ти не го мисли. Ние ще те оправим — каза той, като през цялото време си мислеше: „Куче, шибан лъжец такъв, жалък страхливец. Тя е със стрела в гърдите.“
Три дървета клекна до тях.
— Трябва да излезе — каза той и погледна намръщено раната. — Аз ще я държа, ти дърпай.
— Какво да правя?
— Какво каза той? — простена Кадил през окървавени зъби. — Какво… — Кучето хвана стрелата с две ръце, а Три дървета сграбчи китките й. — Какво правите…
Кучето дръпна, но стрелата не излезе. Пак дръпна и от раната бликна кръв. Стече се покрай стрелата на две тъмни струйки по бледата й кожа. Той дръпна отново и Кадил се замята по земята и зарита с крака. Закрещя, все едно я убиваха. Той продължи да дърпа, но стрелата не излезе, не помръдна дори.
— Дърпай! — изсъска Три дървета.
— Не излиза, мамка му! — озъби му се Кучето. — Добре! Добре! — той пусна стрелата и Кадил се разкашля.
Изхърка, разтресе се и потрепери, а от устата й се проточи кървава слюнка.
Три дървета се почеса по бузата и на лицето му остана размазано кърваво петно.
— Щом не иска да излезе, ще трябва да я натиснеш, за да я изкараш от другата страна.
— Какво?
— Какво… казва той? — изхриптя Кадил и зъбите й пак затракаха.
Кучето преглътна.
— Ще трябва да избутаме стрелата от другата страна.
— Не — промълви тя и очите й се разшириха от ужас. — Не.
— Трябва.
Тя изпъшка, когато Кучето пречупи стрелата и я хвана.
— Не — проплака тя.
— Дръж се, момиче — каза Три дървета на общия език на Съюза и сграбчи отново ръцете й. — Само се дръж. Давай, Куче…
— Не…
Кучето стисна зъби и натисна силно счупения край на стрелата. Кадил подскочи, изпъшка, подбели очи и загуби съзнание. Кучето преобърна безжизненото й тяло и видя стрелата да стърчи откъм гърба.
— Готово — промърмори, — готово, излезе. — Хвана я над острието и с плавно въртене я издърпа.
От дупката бликна кръв, но не много.
— Това е добре — каза Три дървета. — Значи не е уцелила дроба.
Кучето прехапа устна.
— Добре е. — Грабна приготвеното за превръзка навито на ролка парче плат, нагласи края му на дупката на гърба и започна да увива стегнато през гърдите. Три дървета я повдигаше всеки път, за да може той да го прекара отдолу. — Добре е, добре е — повтаряше Кучето и омотаваше превръзката.
Бързаше колкото можеше с премръзналите си изтръпнали пръсти, докато не намота цялото парче плат. По-добре не може, каза си. Ръцете му бяха окървавени. Превръзката беше окървавена, коремът и гърбът й бяха на кървави отпечатъци от пръстите му, с петна кал и струйки кръв. Докосна лицето й — топло, със затворени очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и дъхът й излизаше на пара от устата.
— Трябва да вземем одеяло. — Кучето стана и затършува в раницата си. Издърпа одеялото навън, пръсвайки всякакви вещи около огъня. Занесе го до нея, разпъна го и го уви около тялото й. — Да ти пази топло, нали? Меко и топло. — Подпъхна го под нея, опъна го над краката й. — Ще ти пази топло.