Пир за врани

— Сестрите на мълчанието никога не говорят — каза Подрик. — Чувал съм, че нямали езици.

Септон Мерибалд се усмихна.

— Майките залъгваха дъщерите си с тази приказка още когато бях на твоите години. Нищо вярно нямаше в нея, както няма и сега. Клетвата за мълчание е акт на разкаяние, жертва, чрез която доказваме предаността си на Седмината. Да се обрече ням на мълчание ще е все едно безкрак човек да откаже да танцува. — Поведе магарето си надолу по склона и ги подкани с ръка да го последват. — Ако искате да спите под покрив тази нощ, трябва да слезете от конете и да минете с мен през калта. Пътя на вярата го наричаме. Само вярващите могат да прекосят безопасно. Грешниците ги поглъщат наносите или се удавят, като ги залее приливът. Никой от вас не е грешник, надявам се? Все пак на ваше място бих внимавал къде стъпвам. Вървете точно зад мен и ще стигнете от другата страна.

Пътят на вярата се оказа доста кривуличещ, не пропусна да отбележи Бриен. Макар островът да се издигаше на североизток от мястото, където оставиха брега, септон Мерибалд не пое право натам. Тръгна на изток, към по-дълбоките води на залива, лъснали синьо-сребърни в далечината. Меката кафява кал жвакаше между пръстите му. От време на време спираше да опипа с тоягата пред себе си. Куче стъпваше по петите му, душеше всеки камък, раковина и купчина водорасли. Този път не хукна напред, нито се отдели настрана.

Бриен тръгна след тях: внимаваше да не се отклони от дирите, оставени от кучето, магарето и светия мъж. След нея беше Подрик, а най-последен сир Хюл. На сто разтега напред Мерибалд рязко обърна на юг и се озова почти с гръб към септрията. Продължи още стотина разтега в тази посока, като ги преведе между две плитки локви. Куче топна муцуна в едната и жално изджафка, щом един рак го защипа с щипалото си. Последва кратка, но свирепа битка, преди кучето да затича отново по дирята, мокро и окаляно, и с рака между зъбите.

— Не искаме ли да отидем там? — провикна се зад тях сир Хюл, сочеше септрията. — Като че ли вървим накъде ли не, но не и към нея.

— Вяра — призова септон Мерибалд. — Вярвай, уповавай се и следвай, и ще намерим мира, който търсим.

Плитчините лъщяха мокри, изпъстрени със стотици цветове. Калта беше толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, но се мяркаха и ивици златист пясък, щръкнали сиви и червени камъни, оплетени кълба черни и зелени водорасли. Щъркели газеха из приливните локви и оставяха дирите си около тях, раци щъкаха по повърхността на плитките води. Миришеше на сол и гнило, а калта засмукваше ходилата им и ги пускаше с неохота, с млясък и влажна въздишка. Септон Мерибалд обръщаше и обръщаше, и пак въртеше насам-натам, а стъпките му се пълнеха с вода почти веднага след като продължеше. Когато теренът стана по-здрав и започна да се издига, бяха извървели поне миля и половина.