Гай-джин (Част III)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част III)». Краткое содержание книги:
Преди вечеря Анжелик почука в кабинета на тай-пана, облечена за гости.
— Албърт?
— Влез! О, каква прекрасна шапка. — Беше елегантна вечерна шапка, ненатрапчива, но въпреки това подходяща и за сутрин — тъмносиня, но Анжелик бе затъкнала няколко копринени цветя в лентата и това я правеше изящна.
— Благодаря. Работиш до късно.
— Какво да се прави. — Като всички останали и той се питаше какво ли е писала Тес на Анжелик. Из Колонията пълзяха какви ли не слухове, като се започне с това, че й заповядала да напусне Азия, и се стигне до обвинение в убийство. По лицето на французойката не личеше нищо, само подобаваща меланхолия.
В писмото си до самия него Тес го предупреждаваше да внимава и да не се заплита в сделки за оръжие, а в случай че му предложат, да пази пълна тайна. Ако се наложи, да се възползва от помощта на Макфей.
„Помолих го да ти съдейства. Естествено, основните му сили ще бъдат насочени към основаване на негова собствена компания, но ти си длъжен да се отнасяш с него все така приятелски и сърдечно. Сега, след като господин Едуард Горнт пое ръководството на Брокови в Япония, той се превърна в наш неприятел. По-коварен е, отколкото предполагаме. Що се отнася до онази личност, доктор Хоуг прие да ми помогне. Научих, че тя все още заемала жилището в нашата къща, отстъпено й от сина ми. По-късно ще ти дам нови разпореждания.“
— Къде ще вечеряш? Във Френската легация ли? — запита Албърт.
— Приех да хапна в съседство при господин Горнт. — Анжелик забеляза, че лицето му придоби сурово изражение. — Поканиха ме в последния момент заедно с няколко общи приятели — Дмитрий и Марлоу. Господин Горнт ме помоли да те поканя да ме придружиш и да вечеряш с нас. Свободен ли си?
— Прости ми, но не мога. С радост ще те съпроводя до вратата и ще се отбия да те взема, но там е „Брок и синове“, а той вече е техен управител, пък аз съм от Търговската къща.
— Съперничеството ви не пречи на приятелството. Той бе истински приятел на съпруга ми, на мен и на Джейми.
— Съжалявам, но това засяга само мен, а не теб. — Албърт отново се усмихна: — Хайде, хайде. — Взе я под ръка, без да си даде труд да си облече палтото, и двамата излязоха на студа. Вятърът задърпа шапката й, но не я помръдна. Анжелик я бе привързала с шифонено шалче.
— Добър вечер, госпожо. — Пазачът пред вратата на Брокови се поклони.
— Добър вечер. Благодаря ти, Албърт, не е нужно да ме прибираш. — Някой от гостите ще ме изпрати до вкъщи. Върви, че ще настинеш. — Албърт се засмя и си тръгна. В същия момент Горнт изскочи да я посрещне.
— Добър вечер, госпожо. Боже мой, изглеждаш потресаващо.
Докато той поемаше наметалото й, безпокойството бликна отново. „Какви козове?“ Откъм стаята избухна смях. Анжелик разпозна гласа на Марлоу. Пазачът бе излязъл, наоколо не се въртяха слуги и за момент двамата бяха останали насаме.
— Едуард — прошепна французойката. Тревогата й надделя над предпазливостта: — Защо си толкова сигурен, че моите неща ще се оправят?
— Тес отново ме покани. Не бой се, владея положението. По-добре да поговорим утре по време на разходката ти. Тази вечер просто дружески ще си побъбрим с приятелите. За мен е чест, че прие поканата ми — благодарение на теб станах управител тук. — Горнт я хвана под ръка и рече на висок глас: — Добре дошла в „Брок и синове“, Анжелик. Нека влезем.
Трапезарията бе голяма като на Струанови, също толкова претрупана, сребърните прибори със същото високо качество, вината бяха превъзходни, но ленените покривки по-разкошни. Сервираха им китайски прислужници, облечени в ливреи. Марлоу, Палидар и Дмитрий стояха пред буйния огън в очакване да я поздравят. Целунаха й ръка, възхитиха се на шапката й, която тя според обичая не бе свалила. Марлоу и Палидар бяха в неофициалните си униформи. Докато отговаряше на поздравите им и ги изслушваше със спотаеното си обаяние, Анжелик бе изцяло погълната от думите на Горнт и се питаше какво точно я бе подразнило в тях.
— Нека седнем, след като почетната гостенка ни удостои с честта да дойде. — Горнт я настани в единия край на масата. Той зае отсрещния. Масата бе достатъчно малка, за да създаде задушевна атмосфера, и достатъчно голяма, за да изглежда внушителна. — Господа, ще вдигна тост! — С чаша шампанско в ръка той заяви: — За дамата! — Пиха, а неговите очи не се откъсваха от нейните. Бе й отправил дискретен зов, тя му се усмихна в отговор, което не означаваше нито да, нито не.
„Имам много време — помисли си Едуард, — доволен, че е домакин, и още по-доволен от себе си. — Останаха толкова неща за разказване. Навярно най-интересното. Но ще го скрия от нея.“