Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
По-рано той не познаваше Ана и бе поразен от хубостта й и особено от оная простота, с която тя приемаше положението си. Когато Вронски въведе Голенишчев, тя се изчерви и тая детска руменина, която покри откритото й и хубаво лице, му се хареса извънредно много. Но особено му хареса това, че тя веднага, сякаш нарочно, за да се избягнат недоразумения пред чуждия човек, нарече Вронски просто Алексей и каза, че ще се преместят с него в една новонаета къща, която тук наричат палацо. Това открито и естествено отношение към своето положение се хареса на Голенишчев. Наблюдавайки добродушно веселото, енергично държане на Ана и тъй като познаваше Алексей Александрович и Вронски, на Голенишчев му се струваше, че я разбира напълно. Струваше му се, че той разбира онова, което тя никак не разбираше: именно как може тя, след като е направила мъжа си нещастен, оставила е него и сина си и е изгубила доброто си име, да се чувствува енергично весела и щастлива.
— Има го в пътеводителя — каза Голенишчев за палацото, което бе наел Вронски. — Там има една великолепна картина от Тинторето. От последния му период.
— Знаете ли какво? Времето е чудесно, да отидем да го видим още веднага — каза Вронски, като се обръщаше към Ана.
— С удоволствие, ей сега ще ида да сложа шапката си. Казвате, че е горещо? — попита тя, като се спря при вратата и въпросително погледна Вронски. И отново ярка руменина покри лицето й.
По погледа й Вронски разбра, че тя не знае какви са отношенията му с Голенишчев и се страхува дали се е държала така, както би искал той.
Той я погледна с нежен, продължителен поглед.
— Не, не много — каза той.
И на нея й се стори, че е разбрала всичко и главно, че той е доволен от нея; и като му се усмихна, с бърза походка излезе от вратата.
Приятелите се спогледаха и по лицата и на двамата се появи смущение, сякаш Голенишчев, който очевидно й се любуваше, искаше да каже нещо за нея и не знаеше какво, а Вронски хем желаеше, хем се страхуваше от същото.
— Значи, тъй — рече Вронски, за да почне някакъв разговор. — Значи, ти се засели тук? Ами все със същото ли се занимаваш? — продължи той, като си спомни, че бяха му разправяли, че Голенишчев пишел нещо.
— Да, пиша втората част на „Двете начала“ — каза Голенишчев, който пламна от удоволствие при тоя въпрос, — сиреч, за да бъда точен, не пиша още, но се подготвям, събирам материали. Тая част ще бъде много по-обширна и ще обгръща почти всички въпроси. У нас в Русия не искат да разберат, че ние сме наследници на Византия — започна той едно дълго, пламенно обяснение.
Отначало на Вронски му беше неловко, че не познава и първата част на „Двете начала“, за която авторът му говореше като за нещо познато. Но след това, когато Голенишчев започна да излага мислите си и Вронски можеше да ги следи дори без да познава „Двете начала“, той го слушаше с интерес, защото Голенишчев говореше хубаво. Но Вронски се учудваше и огорчаваше от онова нервно вълнение, с което Голенишчев говореше върху занимаващия го предмет. Колкото повече говореше той, толкова по-силно пламваха очите му, толкова по-припряно възразяваше на мнимите си противници и толкова по-неспокоен и оскърбен ставаше изразът на лицето му. Спомняйки си Голенишчев като слабичко, живо, добродушно и благородно момче, винаги пръв ученик в корпуса, Вронски никак не можеше да разбере причините на тая нервност и не я одобряваше. Особено не му харесваше, че Голенишчев, човек от добро общество, се приравнява с някакви си драскачи, които го нервират, а той им се сърди. Имаше ли смисъл? Това не се харесваше на Вронски, но въпреки всичко той чувствуваше, че Голенишчев е нещастен и го съжаляваше. Върху това подвижно, доста красиво лице бе изписано нещастие, почти умопомрачение, когато той, без да забележи дори влизането на Ана, продължаваше да излага припряно и пламенно мислите си.
Когато Ана влезе с шапка и наметка и спря до него, като размахваше слънчобрана с бързо движение на хубавата си ръка, Вронски с чувство на облекчение се откъсна от втренчените в него оплакващи се очи на Голенишчев и с нова любов погледна своята прелестна, пълна с живот и радост другарка в живота му. Голенишчев едва се опомни и на първо време беше умърлушен и мрачен, но Ана, ласкаво разположена към всички (каквато беше по това време), бързо го ободри с естественото си и весело държане. След като опита разни теми за разговор, тя го насочи към живописта, върху която той говореше много хубаво, и внимателно го слушаше. Стигнаха пешком до наетата къща и я огледаха.
— Много съм доволна от едно — каза Ана на Голенишчев, когато се връщаха вече. — Алексей ще има хубаво atelier. Непременно вземи тая стаичка — обърна се тя на руски към Вронски, като му говореше на „ти“, защото бе разбрала вече, че в тяхното усамотение Голенишчев ще им стане близък човек и пред него няма какво да се крият.