Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
— Извинете. — Тръпката за момент замръзна и окото му се отклони. Извъртя се, а брадвата го последва. Зад него стоеше строен мъж със светла коса. Не се видя какво точно стана. Брадвата пропусна, щитът се пръсна на трески, Тръпката беше дръпнат и изхвърча към другия край на помещението. Натресе се в стената с гъргорене, отскочи и се затъркаля към стъпалата. Превъртя се веднъж, два пъти, три пъти и остана да лежи неподвижен.
— Три пъти — изфъфли Дружелюбния през сцепените си устни.
— Не ставай — отвърна бледият мъж и го заобиколи.
Не беше трудно да се подчини. Нямаше други планове. Само изплю парче зъб от подутата си уста. Лежеше, мигаше бавно и гледаше крилатите жени на тавана.
Седем, със седем меча.
За последните мигове Морвийр бе минал през цял спектър от емоции. Триумфална наслада, като видя как Коска отпива от манерката и се обрича сам. Ужас и напразно търсене на прикритие, когато старият наемник обяви, че ще ползва тоалетната. Любопитство, като видя, че Виктус измъква арбалет и го насочва към гърба на генерала. Отново триумф, когато видя, че и Виктус поглъща фатална доза от алкохола. Накрая беше принуден да притисне с ръка устата си, за да не се разхили, когато отровеният Коска се хвърли тромаво към отровения си противник, повали го, двамата се сборичкаха и останаха да лежат неподвижно на пода.
Положителните иронии се трупаха една върху друга. Двамата бяха опитали да се убият, без да разберат, че Морвийр вече е свършил работата.
Продължи да се усмихва и извади иглата от вътрешния джоб на наемническия си жакет. Винаги предпазливостта на първо място. В случай, че в някой от дъртите наемници имаше следа от живот, едно убождане от лъскавата игла, намазана с Подготовка номер дванайсет, щеше да сложи окончателен край и да отърве света от тях. Морвийр отвори вратата на тоалетната и се вмъкна на пръсти в стаята. Масата беше преобърната на една страна, по пода имаше разпилени карти и монети. Коска лежеше по гръб. Лявата му ръка беше отпусната, манерката бе съвсем близо до нея. Виктус лежеше върху него. Все още стискаше окървавения арбалет, с който бе ударил Коска. Морвийр коленичи, промуши ръка под трупа на Виктус, изпъшка и го претърколи.
Очите на Коска бяха затворени, устата зееше, от раната на челото се стичаше кръв. Кожата му беше восъчнобледа, с характерния мъртвешки цвят.
— Човек можел да се промени, а? — присмя се Морвийр на трупа. — Пияниците са си пияници, драги!
За негов невероятен ужас очите на Коска внезапно се отвориха.
И за още по-голям ужас нещо го прободе ниско долу. Неописуема болка! Той изпищя нечовешки. Погледна надолу и видя, че старият наемник е забил нож в слабините му. Вдигна отчаяно ръка…
Коска я сграбчи, изви я и заби иглата във врата му. Настъпи напрегната тишина. Останаха замръзнали, като човешки статуи. Ножът в слабините му, иглата във врата, а ръката му стисната от ръката на Коска…
Наемникът се намръщи. Морвийр мълчеше. Затрепери. Не каза нищо. Какво можеше да каже? Последствията бяха смазващо очевидни. Най-силната позната отрова си пробиваше път от врата към мозъка му и караше крайниците му да изтръпват.
— Отровил си гроздовата, а? — изсъска Коска.
Морвийр само изгъргори. Не можеше да произнесе нито дума.
— Забрави ли, че обещах да не пия? — Старият наемник пусна ножа, посегна с окървавената си ръка, хвана манерката, отвинти капачката с отработен жест и я наклони. По пода се разля бяла течност. — Козе мляко. Добро е за храносмилането, така казват. Най-силното нещо, което съм пил, откак напуснахме Сипани, но нямаше как да го разглася. Трябваше да си пазя репутацията. Затова са всичките тези бутилки в шкафа. Носят ми ги, а аз не ги пия.
Избута Морвийр върху трупа на Виктус.
Агонията в слабините бе преминала в приглушена болка. Коска го изгледа.
— Нали обещах, че ще спра? За какъв ме взимаш? За човек, който не си държи на думата?
Морвийр не можеше да отговори, камо ли да изпищи. Поне болката намаляваше. Зачуди се, както се случваше често, как ли щеше да се развие животът му, ако не бе отровил майка си и не се бе обрекъл на живот в сиропиталището. Погледът му се размаза и потъмня.
— Трябва да ти благодаря. Виж, Морвийр, човек може да се промени, ако има стимул. Та значи тъкмо твоята омраза ми даде необходимия тласък.
Убит от собствената си отрова. Много от практикуващите професията си отиваха по този начин. И то точно в навечерието на оттеглянето си. Беше сигурен, че някъде в това има ирония…