Отмъщението на Монца

— Смея да кажа, че ще намерим — отвърна след кратко колебание Рюбин.

— Намери и го прати в Борлета с достоен дар за убедителната херцогиня и… предложи нашата сестринска загриженост.

— Сестринска… загриженост? — Витари изглеждаше така, сякаш е намерила лайно в леглото си. — Не мислех, че това е в стила ти.

— Всичко, което върши работа, е в стила ми. Казват, че добрите съседи са най-сигурният подслон в бурята.

— Те и добрите мечове.

— Добрите мечове са задължителни.

Рюбин гледаше с дълбоко извинение.

— Ваше превъзходителство, репутацията ви не е… напълно точна.

— Никога не е била.

— Но ви обвиняват за смъртта на крал Рогонт, канцлер Соториус и останалите от Лигата на Деветте. Оцеляването ви беше…

— Безкрайно съмнително — подметна Витари.

— Разбира се, в Талинс само ви обичат повече. Но на останалите места… Ако Стирия не беше толкова разделена, несъмнено щеше да се обедини срещу вас.

— Трябва ни някой да поеме вината — каза Груло намръщено.

— Нека я поеме който трябва — каза Монца. — Поне този път. Кастор Морвийр е отровил короната по заповед на Орсо. Разгласете го. Колкото се може по-широко.

— Но, ваше превъзходителство… — Рюбин явно бе във възразително настроение. — Никой не го познава този Морвийр. За големите престъпления трябва да се винят големи личности.

Монца завъртя очи. Херцог Орсо й се надсмиваше от картината на битка, в която дори не бе участвал. Усети, че му се усмихва. Добрите лъжи бият простата истина всеки път.

— Тогава го раздуйте. Кастор Морвийр, смъртта без лице, най-известният майстор отровител. Най-великият и умел убиец в историята. Отровител поет. Човек, който се вмъкна в най-охраняваната сграда в Стирия, уби монарха и четирима от великите водачи и се измъкна незабелязано като нощен ветрец. Кой е в безопасност от самия Крал на отровите? Аз просто имах късмет да се спася.

— Ти си самата невинност. — Витари поклати глава. — Гадно ми е да трупаме слава върху това нищожество.

— Според мен си преживяла и по-тежки проблеми.

— Мъртвите не са добри изкупителни жертви.

— Е, стига де. Ще му вдъхнете малко живот. Плакати на всеки ъгъл, обявяващи вината му за това мерзко престъпление, и награда, да речем сто хиляди монети за главата му.

Волфиер изглеждаше все по-разтревожен.

— Но… той е мъртъв, нали?

— Погребахме го с останалите, докато запълвахме окопите. Но пък така няма да се наложи да плащаме наградата. По дяволите, направете я двеста хиляди. Хем ще изглеждаме по-богати.

— Да изглеждаш богат е почти толкова полезно, колкото да си — отбеляза Скавиер и се намръщи към Груло.