Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
Затворникът го очакваше в началото на стъпалата, водещи навън. Ножът и сатърът бяха отпуснати до краката му. Плоското му лице беше лъскаво от пот, охлузено от размяната на удари, плюс падането от балкона и търкалянето по стълбите. Но Тръпката така и не бе успял да го засегне сериозно. Работата не изглеждаше и наполовина свършена.
— Ела бе, шибаняк хлъзгав! — изсъска Тръпката. От размахването на брадвата ръката го болеше от рамото до пръстите. — Време е да свършвам с теб.
— Ти ела — отвърна Дружелюбния. — Аз ще свърша с теб.
Тръпката сви рамене, разтърси ръце, обърса кръвта от челото си с ръкав и изпука врата си. И нападна отново. Нямаше нужда от подкана.
Коска се намръщи на ножа си.
— Ако кажа, че исках да си обеля портокал, има ли шанс да ми повярваш?
Виктус се усмихна. Коска май не познаваше човек с по-лъжлива усмивка.
— Съмнявам се, че ще повярвам на каквото и да кажеш. Но не се притеснявай. Няма да говориш дълго.
— Защо хората със заредени арбалети винаги държат да злорадстват, вместо направо да стрелят?
— Злорадстването е забавно. — Виктус посегна за чашата си, без да откъсва самодоволните си очи от Коска. Блестящият връх на стрелата в арбалета въобще не помръдна дори докато я надигаше. Изпи я до капка. — Уф. Тая ракия горчи бе!
— По-сладка е от ситуацията ми — измърмори Коска. — Предполагам, че сега ти ще вземеш генералския стол, нали? — Жалко. Тъкмо беше взел да свиква отново с него.
— Че защо да правя подобна глупост? — изсумтя Виктус. — Тоя стол не е донесъл нищо добро на задниците в него, нали? Сазине, ти, двамата Муркато, Верния Карпи и пак ти. Всички са мъртви, или почти, а през цялото време аз ставам по-богат, отколкото заслужава долно копеле като мен. — Намръщи се и се хвана за корема. — Не, ще намеря някой идиот да го заеме и да ме направи още по-богат. — Отново се намръщи. — Проклето пиене. Уф! — Залитна на стола и се хвана за ръба на масата. На челото му пулсираше издута вена. — Какво ми направи, мръснико? — Арбалетът се люшна настрани.
Коска се хвърли напред. Спусъкът изщрака, тетивата избръмча, но стрелата издрънча в мазилката отляво. Коска се претърколи до масата с триумфално възклицание и вдигна ножа.
— Ха-ха!
Арбалетът го фрасна по челото, точно над окото.
— Ух!
Две ръце го сграбчиха за гърлото. Пръстите, обсипани с тежки пръстени. Моравото лице на Виктус се надвеси над неговото, от озъбената му уста хвърчеше слюнка.
Коска се подхлъзна, стаята се преобърна и той удари глава в масата. Всичко потъна в мрак.
Битката под купола бе приключила. Сражаващите се бяха направили красивата ротонда на Орсо на нищо. Шарените мозайки на пода и стъпалата бяха покрити с трупове, изтървани оръжия и тъмна кръв.
Наемниците бяха спечелили, ако това, че бяха останали само десетина, можеше да се нарече победа.
— Помощ! — пищеше един от падналите. — Помогнете ми!
Но другарите му си бяха наумили нещо друго.
— Отворете шибаните врати! — Секо беше поел командването. Същият ефрейтор, който стоеше на пост, когато Монца бе пристигнала в лагера на Хилядата меча, за да открие, че Коска я е изпреварил. Той избута трупа на някакъв войник, който бе запречил лъвските порти, и го изрита надолу по стълбите. — Намерете брадви!
— Орсо със сигурност има още хора вътре — обади се Монца. — По-добре да изчакаме подкрепления.
— Да чакаме? И да делим плячката? — Секо се изсмя подигравателно. — Шибай се, Муркато! Вече не даваш заповеди! Разбийте вратата!
Двама мъже заблъскаха с брадви, разлетяха се трески. Останалите се бутаха опасно зад тях, останали без дъх от алчност. Вратите явно бяха направени да впечатляват гостите, а не да удържат армии, защото затрепериха и увиснаха на пантите. Още няколко удара и една от брадвите проби и откърти голямо парче дърво. Секо извика триумфално и пъхна копието си в пролуката, за да вдигне резето.
Наемниците се втурнаха в светлото помещение, където бе умрял Бена. Пищяха като деца на угощение, опиянени от кръвта и сребролюбието. Монца знаеше, че е лоша идея да ги следва. Знаеше, че Орсо може да не е там, а ако беше, щеше да е подготвен.
Но понякога се налага да минеш и през тръните.
Втурна се през прага, приведена ниско. И чу бръмченето на тетивите. Наемникът пред нея падна. Друг полетя назад, стиснал щръкналата от гърдите му стрела. Трополяха ботуши, викаха хора, а голямата стая, с големи прозорци и картини на световните герои, се люшкаше около нея, докато тичаше. Зърна проблясваща стомана на мечове и пълна броня. Личната стража на Орсо.