Отмъщението на Монца

„Добрият водач не бива никога да се чувства уютно“, пишеше Столикус.

Слънцето се изкачваше и яркият свят бе изпълнен с цветове. Кръвта се бе оттеглила от небето и бе оставила жизненото синьо, с високи бели облаци. На изток гората отстъпваше място на обработваема земя, незасята угар, богата черна почва, златистокафяво стърнище. Нейните поля. Още по-нататък сивата река се вливаше в морето с широка делта, изпълнена с островчета. Монца едва различаваше малките кулички, сгради, мостове и стени. Великият Талинс, не по-голям от нокът. Нейният град.

Идеята все още й изглеждаше налудничаво.

— Ваше превъзходителство. — Камерхерът бе застанал на един от високите прагове и се кланяше толкова ниско, че почти ближеше пода. Същият човек, който служеше петнайсет години на Орсо, бе успял да се отърве невредим от разграбването на Фонтецармо и се прехвърли от господар към господарка с възхитителна лекота. Монца беше откраднала града на Орсо, двореца, даже някои от дрехите — след известно преправяне. Защо да не вземе и служителите му? Кой разбираше по-добре от работата им?

— Какво има?

— Вашите министри са тук. Лорд Рюбин, канцлер Груло, канцлер Скавиер, полковник Волфиер и… господарката Витари. — Прочисти гърлото си и я погледна колебливо. — Може ли да запитам дали господарката Витари вече има специфична титла?

— Тя се оправя с тези неща, за които няма специфична титла.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

— Кажи им да влязат.

Тежките врати, които се отвориха, бяха украсени с медни фигури на извити змии. Не бяха чак произведение на изкуството като лъвовете на Орсо, но бяха много по-здрави. Монца се беше погрижила за това. Посетителите й влязоха веднага, стъпките им отекнаха в хладния мрамор на стаята за лични аудиенции на Орсо. Бяха минали два месеца, но Монца още не можеше да я приеме за своя.

Витари влезе първа. Носеше почти същите тъмни дрехи и самодоволна усмивка, както при запознанството им в Сипани. Следваше Волфиер — ходеше вдървено в натруфената си униформа. Скавиер и Груло се състезаваха да го следват. Старият Рюбин се мъчеше най-отзад, приведен от веригата на поста си, без да бърза да стигне до същността, както винаги.

— Още не си се отървала от това? — Витари намръщено кимна към портрета на Орсо на отсрещната стена.

— Че защо? Напомня ми за моите победи и поражения. Напомня ми откъде идвам. И че нямам намерение да се върна.

— Освен това е хубава картина — отбеляза Рюбин и се огледа тъжно. — Не останаха много.

— Ако не друго, Хилядата меча са старателни. — Стаята бе изгубила всичко, което не бе заковано или изрязано в камък. Широкото писалище на Орсо беше леко изкривено в ъгъла и имаше следи от брадва, защото някой бе търсил скрити чекмеджета. Голямата камина, на която имаше огромни мраморни бюстове на Ювенс и Канедиас, очевидно не можеше да се мръдне и сега в нея горяха няколко цепеници, които въобще не успяваха да затоплят широкото помещение. Голямата кръгла маса също си беше на мястото, със същата разпъната карта. Както в последния ден на Бена, макар сега в единия ъгъл да имаше няколко тъмни петна от кръвта на Орсо.