Героят на времето

Сега Марш чакаше под саждопада.

„Какъв е смисълът на всичко това?“ — питаше се той. Гибелта искаше нещо… нуждаеше се от нещо… и се страхуваше от Вин. Тази мисъл му даваше надежда, но какво би могъл да направи? Дори в редките мигове на слабост на Гибелта не бе в състояние да си върне контрола.

Планът му — да чака, да запази в тайна бунтовническата частица в себе си до подходящия момент, когато да извади клина от гърба си и да се самоубие — изглеждаше все по-глупав. Да, глупаво беше да се надява, че ще се освободи дори само за миг.

„Изправи се“.

Командата изникна беззвучно в съзнанието му и Марш реагира мигновено. Гибелта се бе върнала и контролираше тялото му напълно. С огромно усилие Марш все пак успя да запази минимален контрол над ума си, и то само защото Гибелта бе насочила вниманието си другаде.

Марш започна да хвърля монети и да се Тласка от тях, също както правеше Вин с подковите. Разбира се, подковите — все пак бяха много по-тежки — щяха да са по-удобни, тъй като с тях щеше да може да се Тласка по-надалече. Но с монетите също се получаваше.

Носеше се в следобедното небе. Червеникавият въздух бе изпълнен със сажди. Марш се опитваше да прогони мисълта за това колко е красив този рушащ се свят, без същевременно да дава повод на Гибелта да си помисли, че контролът й над него не е цялостен.

Беше доста трудно.

След известно време — и след като най-сетне се спусна нощта — Гибелта му заповяда да се приземи. Той се снижи бързо, с развято расо, и стъпи на един невисок хълм. Почти веднага затъна до кръста в сажди, под които вероятно имаше още няколко стъпки дебел слой слегнала се пепел.

Долу в ниското една самотна фигура си проправяше път през саждите. Мъж с торба на гърба. Водеше изтощен кон.

„Кой е този?“ — зачуди се Марш и се вгледа по-добре. Мъжът имаше стойката на войник и волево лице. Който и да беше, очевидно беше много решителен. Малцина биха дръзнали да излязат сред мъглите — а този човек не само вървеше през тях, но и се бореше със саждите, които му стигаха до кръста. Униформата му бе цялата в пепел, също както и кожата на лицето. Тъмна… почти черна…

Красива.

Марш се понесе през мъглата и саждите на крилете на Стоманен тласък. Мъжът долу, изглежда, го усети, защото се завъртя и посегна към дръжката на меча.

Марш скочи на гърба на коня и той изцвили и се вдигна на задните си крака. Марш прескочи отметнатата му глава и тупна в пепелта зад войника. Проправената пъртина беше като тесен тъмен коридор.

Войникът измъкна меча. Конят изпръхтя уплашено и стъпи в пепелта.

Марш се усмихна и извади от пояса си обсидианова секира. Мъжът отстъпи, опита се да разчисти с крака място за предстоящия бой. Марш зърна на лицето му безпокойство и предчувствие за беда.

Конят пак се вдигна на задните си крака. Марш се извъртя, отсече предните му копита и животното изцвили от болка. А войникът нападна.