Героят на времето
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-186-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героят на времето». Краткое содержание книги:
А по-късно бе успял да я накара да се разкрие, да го нападне и да му покаже какви са плановете й, за да може да я обезвреди, докато силата все още бе на негова страна. Дали не би могла да опита същото с Гибелта?
Тази мисъл повика друга. И двата пъти, когато мъглите й бяха помогнали, Вин се бе намирала в наглед безизходно положение. Те сякаш реагираха на нуждата й. Имаше ли някакъв начин да се постави в положение, когато нуждата й ще е по-голяма отпреди? Слаба надежда, но — заедно с желанието й да накара Гибелта да действа — тя оформи в главата й нов план.
Да се изложи на опасност. Да накара Гибелта да доведе инквизиторите си, за да може Вин да се озове в положение, в което мъглите трябва да й помогнат. Дори да не се получеше, може би така щеше да успее да накара Гибелта да изиграе хода си или поне да разкрие капаните, които й е заложила.
Невероятно рискован план, но пък и нямаше никакво време. Ако не предприемеше нещо, Гибелта щеше да спечели — съвсем скоро. Но как да осъществи идеята си, без да я обяснява на Елънд? Не биваше да говори за плана си, тъй като рискуваше Гибелта да научи за него.
Погледна Елънд, човека, когото май познаваше по-добре от самата себе си. Не беше необходимо да й обяснява, че е постигнал душевно равновесие, тя и сама го виждаше. С човек като него необходимо ли бе въобще да говори за плановете си? Може би не…
— Елънд — каза тя. — Мисля, че има само един начин да спасим града.
— И той е?
— Трябва да отида да го взема.
Елънд се намръщи и понечи да отговори. Тя го гледаше право в очите, с надежда. Той се замисли, после попита колебливо:
— Да вземеш… атиума?
Вин се усмихна облекчено.
— Да. Гибелта знае, че е у нас. Ще го намери дори да не го използваме. Но ако го донеса тук, поне ще можем да се бием.
— Права си. И без това при нас ще е на по-сигурно място — каза Елънд. Изглеждаше объркан, но очевидно бе готов да й се довери. — Може би ще можем да го използваме, за да подкупим местните военачалници.
Вин не знаеше дали примамката й ще успее. Но знаеше, че Елънд я разбира, както и тя него. Между двамата имаше връзка, каквато може да има само между хора, които се обичат.
А това бе нещо, което Гибелта едва ли би могла да разбере.
— Е, тогава ще тръгвам — каза Вин и прегърна Елънд.
— Да. Тръгвай.
Тя се притисна силно към него за няколко секунди. Чуваше как тупти сърцето му. Повдигна се на пръсти и го целуна. После се отдръпна и провери запасите си от метали. Погледна го, той кимна и тя тръгна.
Само след секунди вече се носеше в пепелявото небе към Лутадел върху вихъра на сменящите се подкови. Елънд остана смълчан на скалната тераса, загледан след нея.
„А сега — каза Вин колкото на себе си, толкова и на Гибелта, макар че тя не се бе появявала, откакто Вин бе почерпила сили от мъглите, — с теб ще си поиграем на гоненица“.
68.
Когато предложил плана си на своите приятели ферохимиците — планът да бъдат променени в мъгливи духове — лорд Владетеля ги накарал да вземат решение от името на всички ферохимици на света. Макар че превърнал своите приятели в кандра, за да съхрани умовете и спомените им, останалите преобразил в лишени от разум мъгливи духове. Те на свой ред се размножавали, живеели, умирали и се превръщали в самостоятелна раса. От децата на първите мъгливи духове той създал следващото поколение кандра.
Ала дори боговете правят грешки. Рашек, лорд Владетеля, смятал да преобрази всички живи ферохимици в мъгливи духове. Но забравил за генетичното наследство на останалите терисци, към които не посегнал. И така, макар и рядко, продължили да се раждат ферохимици.
Този пропуск му струвал скъпо, но от него светът спечелил много повече.
Сейзед се озърташе изумено. Кандра бяха толкова различни. Едни бяха високи и върлинести, с кости, дялани от бяло дърво. Други бяха ниски и набити и скелетната им структура напомняше човешката. Всъщност всички се придържаха към човешката форма, макар и с известни отклонения.
„Защото някога са били хора — напомни си той. — По-точно техните предци са били хора“.
Пещерата, през която вървяха, беше огромна, подът й бе изгладен от безброй стъпки. В стените й имаше множество малки пещери, затворени със завеси. Всичко бе изработено невероятно майсторски — от осветителните тела със светещи гъби до скелетите на кандрите. Но не приличаше на изкусната украса на благороднически дом, тъй като не се виждаха нито резби, нито статуи.
Кандра, изглежда, се бояха от него. Странно усещане за Сейзед. През живота си бе изпълнявал какви ли не роли: бунтовник, слуга, приятел, учен. Но никога не се бе чувствал като някой, пораждащ страх. А сега… Щом го зърнеха, кандра се скриваха зад най-близкия ъгъл и надничаха боязливо оттам. Други побягваха презглава. Изглежда, вестта за появата му се разпространяваше бързо — инак просто щяха да го вземат за поредната кандра, преобразена в човешки облик.