Героят на времето

Но какво можеше да направи? Не тогава — сега.

„Трябва да накарам Гибелта да изиграе своя ход — помисли си. — Да действа, да се разкрие“.

За един кратък миг, в стаята за разпити, бе почувствала нещо изумително. Със странната сила, придобита от мъглите, бе успяла да докосне ума на Гибелта — посредством Марш — и да види нещо в него.

Страх. Спомняше си го съвсем ясно. В онзи момент Гибелта се боеше от нея. Затова бе избягал и Марш.

По някакъв начин тя бе получила сила от мъглите и я бе използвала, за да приложи аломантия с невероятна мощ. Беше го правила и преди, когато се би с лорд Владетеля в двореца му. Но защо успяваше да почерпи от тази сила в случайни, непредсказуеми моменти? Бе искала да я употреби срещу Зейн, но не беше успяла. Беше се опитвала десетки пъти през последните няколко дни, също както се бе опитвала и след смъртта на лорд Владетеля. Но не се беше получило.

Силата идваше с непредсказуемостта на светкавица.

Мощен трус разтърси земята и част от скалните тераси около града се натроши и рухна. Вин успя да се задържи на крака, но само благодарение на пютриума. Успя да улови Йомен миг преди той да полети от ръба. Няколко сгради в града рухнаха.

Възцари се тишина. Вин дишаше тежко, с обляно от пот чело, все още стиснала расото на Йомен. Погледна Елънд.

— Този беше доста по-силен от предишния — изсумтя той.

— Обречени сме — измърмори Йомен. — Ако това, което твърдите, е вярно, не само че лорд Владетеля е мъртъв, но и силата, срещу която се е борил през целия си живот, се е върнала, за да разруши света.

— Досега оцеляхме — каза спокойно Елънд. — Ще се справим и занапред. Трусовете удрят не само нас, но и колосите — вижте, падащите скали смазаха някои от тях. Ако положението се влоши, можем да отстъпим в подземието.

— А то ще издържи ли на земетресение като това? — попита Йомен.

— По-добре от сградите. Нито една от тях не е била предвидена за трусове с подобна сила — но доколкото мога да преценя, лорд Владетеля е избрал пещери, способни да издържат на огромни сътресения.

Йомен явно не бе успокоен от думите му, но Вин се усмихна. Не на това, което бе казал Елънд, а заради начина, по който го бе казал. Той се беше променил. Изглеждаше уверен. Беше запазил част от характерния за младежките му години идеализъм, но бе прибавил към него твърдостта на човек, свикнал да води хората си във война.

Най-сетне бе стъпил на твърда земя. И колкото и да бе странно, това бе станало в момента на отстъпление.

— Вин, той е прав — каза Елънд вече по-меко. — Трябва да решим какво ще предприемем. Гибелта очевидно смята да ни довърши тук, но засега я задържаме. Какво да правим?

„Ние я надхитрихме — помисли си тя. — Може би… да използваме същата стратегия, която Йомен приложи спрямо мен?“

Замисли се над тази идея. Вдигна ръка и пипна обецата. Беше изкривена, разбира се, след като бе минала през главата на Марш, но лесно можеше да се поправи.

Йомен й я бе върнал при първата им среща. Странен жест — да дава метал на една аломантка. Но тогава бе смятал, че е безопасна. Беше проверил дали не носи скрити метали и освен това разполагаше с атиум, за да предвижда ходовете й.