Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Прикри лицето си с ръце и рида, докато не остана без дъх. Емоционалният й срив беше толкова мощен, че не би могла да го преглътне или прикрие. Просто се беше разпаднала на съставните си части и по изключение не се стремеше да го скрие.
Когато най-накрая се успокои, не беше изненадана да открие пред себе си кутия със салфетки… Галантно поставена там от ръката на Джон.
Измъкна една хартиена кърпичка. А после дръпна втора и трета. След шоуто, което бе изнесла, се нуждаеше от здраво почистване. По дяволите, май беше най-добре да използва чаршафите от леглото.
— Джон… — Тя подсмърчаше, докато попиваше очите си и това в комбинация с нощницата на безбройни малки сърчица, с която беше облечена, я пращаше директно в редиците на лошите. — Трябва да ти кажа нещо. От дълго време се каня… Толкова дълго. Прекалено дълго.
Той застана така неподвижно, че дори не мигаше.
— Боже, трудно е. — Още подсмърчане. — Не бях предполагала, че е така трудно да бъдат произнесени три прости думи.
Джон изпусна шумно въздух, като че някой го беше ударил в слънчевия сплит. Интересно, тя се чувстваше по същия начин. Но понякога въпреки пристъпа на замайване и непреодолимото усещане, че се задушаваш, се налага да кажеш какво таиш в сърцето си.
— Джон… — Тя прочисти гърло. — Аз…
— Какво? — произнесе той беззвучно. — Просто го кажи. Моля те… Кажи какво има.
Тя изправи рамене.
— Джон Матю… Аз съм пълна загубенячка. — Той примигна и челюстта му увисна, сякаш се бе откачила, а тя въздъхна. — Предполагам, че това са четири думи.
Ами, да… Бяха четири думи.
Боже, за един кратък миг… Джон си наложи да се върне към действителността… защото само във фантазиите му тя би казала, че го обича.
— Не си тъпачка — изписа. — Искам да кажа загубенячка.
Тя отново заподсмърча и звукът му се стори така прекрасен.
Видът й също беше прекрасен. Облегната на ниските възглавници, с купища салфетки около себе си и със зачервено лице тя изглеждаше толкова крехка и прелестна, почти нежна. И той искаше да я вземе в прегръдките си, но знаеше, че тя държеше на личното си пространство.
Винаги е било така.
— Точно такава съм. — Тя измъкна нова салфетка, но вместо да я използва, я сгъна в идеален квадрат, после я прегъна на две и на още две, а после започна да я сгъва на триъгълници, докато накрая от нея не остана нищо, освен малко топче хартия между пръстите й.
— Може ли да те попитам нещо?
— Каквото пожелаеш.
— Ще ми простиш ли някога?
Джон се напрегна.
— За какво?
— Затова че бяха коравосърдечна, самовлюбена, вманиачена и емоционално ограничена. И не го отричай. — Ново подсмърчане. — Аз съм симпат. Умея да разгадавам околните. Би ли могъл да ми простиш?
— Няма за какво да ти прощавам.
— Грешиш.
— Тогава приеми, че съм претръпнал. Не си ли видяла идиотите, с които живея?
Тя се засмя и звукът му се стори толкова хубав.
— Защо премина редом с мен през всичко това? Почакай, може би знам отговора. Не можеш да избереш с кого се обвързваш, нали така?
Изпълненият й с тъга глас заглъхна. Тя седеше с поглед, прикован към салфетката в ръката й, и започна да я разгъва, разваляйки една след друга направените по-рано фигури.
Джон вдигна ръце, готов да изпише нещо…
— Обичам те. — Хекс вдигна оловносивите си очи към него. — Обичам те, съжалявам и ти благодаря. — Тя се засмя рязко и дрезгаво. — Чуй ме само, същинска дама.
Сърцето на Джон заблъска така бясно в гръдния му кош, че за малко да погледне към коридора, за да провери дали там не преминаваше маршов оркестър.
Хекс отпусна глава назад във възглавниците.
— Винаги си постъпвал така, както е добре за мен. Но аз бях прекалено вглъбена в собствената си драма, за да бъда способна да приема онова, което се е намирало пред мен през цялото време. Или може би бях прекалено малодушна, за да предприема нещо.
На Джон му беше трудно да повярва на чутото. Когато желаеш някого или нещо така отчаяно, както той желаеше нея, си склонен да тълкуваш нещата погрешно… Дори те да са изречени на майчиния ти език.