Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Гласът на доктор Джейн беше тих.
— Сърцето й спира два пъти, Джон. Овладях вътрешното кървене… Но не знам…
— Мисля, че е будна — каза Елена. — Връщаш ли се при нас, Хекс?
Е, очевидно вече го беше направила. Чувстваше се ужасно. След като през годините я бяха промушвали толкова пъти, не можеше да повярва, че сърцето й продължава да бие… Но да, беше жива.
На косъм, но все пак жива.
Бялото като тебешир лице на Джон влезе в полезрението й и в контраст със смъртната му бледност сините му очи пламтяха. Тя отвори уста… Но единственото, което излезе от нея, бе въздух. Нямаше сили да говори.
— Съжалявам — произнесе с устни.
Той се намръщи. Поклати глава, пое ръката й и я погали…
Явно беше припаднала, защото когато се събуди, Джон крачеше до нея. Какво, по дяволите… О, местеха я в друга стая… Защото вкарваха някой друг… Някой, привързан към носилка. Жена, ако се съдеше по черната плитка, висяща отстрани.
В съзнанието й изникна представата за болка.
— Болката е навсякъде — промърмори Хекс.
Джон обърна глава.
— Какво? — произнесе той беззвучно.
— Който и да е това, изтъкан е от болка7.
Отново изгуби съзнание… Събуди се, хранейки се от китката на Джон. И отново припадна.
В съня си видя отделни епизоди от живота си от време, което не си спомняше съзнателно. Бяха особено депресиращи. Твърде много пъти се беше озовавала на кръстопът, когато нещата можеха да тръгнат по различен начин, но провидението отново я бе запращало в месомелачката. Твърде много пъти, за да ги преброи. Но съдбата беше като времето — неизменна, безмилостна и не се интересуваше от мнението ти.
И въпреки всичко, докато съзнанието й се луташе под тежестта на отпуснатото й тяло, тя имаше чувството, че всичко се беше подредило както трябва, че пътят, по който бе поела, я беше отвел именно там, където трябваше да стигне — обратно при Джон.
Макар в това да нямаше никакъв смисъл. Все пак тя го беше срещнала едва преди година. И този кратък период трудно можеше да обясни дългото минало, което очевидно ги свързваше.
Но може би именно така нещата придобиваха смисъл. Когато си в безсъзнание, под действието на морфина, на прага на Небитието… всичко изглеждаше различно. И времето, както и приоритетите, се променяха.
От другата страна на вратата, в съседната стая, Пейн примигваше учестено и се опитваше да разбере къде я бяха преместили. Обаче нямаше нищо, по което да може да се ориентира. Стените на помещението бяха покрити със светлозелени плочки и наоколо изобилстваше от блестящи предмети и шкафове за съхранение на различни вещи.
Поне транспортирането й дотук беше извършено бавно, внимателно и в относителен комфорт. Бяха вкарали нещо във вената й, което я беше успокоило и отпуснало… и тя беше благодарна, каквото и да бе то. Но в действителност призракът на собствената й смърт беше по-плашещ от изпитвания дискомфорт или евентуалното й бъдеще от тази страна. Лекарката наистина ли беше споменала името на близнака й? Или то беше плод на объркания й ум? Тя не знаеше отговора. Но искрено желаеше да го научи.
Когато я докараха, с периферното си зрение забеляза, че в стаята имаше много присъстващи, в това число и лекарката, и Слепия крал. Имаше една руса жена с миловидно лице… И тъмнокос воин, когото другите наричаха с името Тормент.
Изтощена, Пейн затвори очи, а жуженето на гласовете им я накара да се унесе… Но онова, което я върна в съзнание, беше внезапното усещане, че в помещението е влязъл още някой, когото познаваше добре и появата му предизвика у нея по-голям шок от факта, че се бе отървала от майка си.
Когато Пейн отвори очи, Ноуан се приближи към нея, накуцвайки по гладкия под, а качулката на робата прикриваше лицето й от погледите на останалите. Зад нея се виждаше Слепия крал, с ръце, скръстени пред гърдите, а миловидното му светло куче и красивата му тъмнокоса кралица стояха от двете му страни.
— Какво… ти си тук? — заговори Пейн дрезгаво, с ясното съзнание, че думите й звучаха по-объркано, отколкото течеше мисълта й. Низвергнатата Избраница изглеждаше много притеснена, макар Пейн да не беше сигурна какво я кара да мисли така. Може би го бе почувствала. Едва ли го беше видяла, като се имаше предвид, че черната роба на Избраницата я покриваше напълно.
7
Непреводима игра на думи. Името Пейн е производно от английската дума pain — „болка“. — Бел.ред.