Легенди за Войната на разлома

— Вие откога сте иконом тука?

Задавай въпроси, беше казал Пайроджил. Очевидният въпрос — кой уби тези двама души? — едва ли си струваше да се зададе. Ако знаеше отговора на това, Иривън със сигурност щеше да го каже.

— Служил съм на граф Вандрос и на баща му през целия си живот, капитане, както и баща ми преди мен. Започнах като момче в кухнята, миех чинии и съм минал през всички служби в домакинството на графа, освен като готвач на сладки и като дойка. — Усмихна се и поклати глава. — Така и не можах да се науча да разбия хубаво белтъка, за да бухне добре пандишпанът и…

— Достатъчно. — Ако Кетол не го беше спрял, икономът сигурно щеше да продължи цял ден. Често се случваше с мълчаливи хора накараш ли ги да заговорят, трудно можеш да ги спреш. — Но като иконом — главен слуга — откога?

— Шест години, капитане. Откакто умря Стария Томас.

— Значи би трябвало да знаеш нещо за тайните проходи в замъка.

Иривън примига.

— Няма никакви…

— Моментът не е много подходящ за дискретност — прекъснато Кетол. — Нямам нищо против замъкът да си опази тайните, но ако убиецът е влязъл през един от тези тайни проходи, ще е донякъде хубаво да се знае къде са, нали?

Иривън кимна.

— Сигурен съм, че е така, капитане, и че е имало тайни проходи, но старият граф заповяда всички да ги зазидат — поне всички, за които зная. — Помълча малко, след което сви рамене и продължи: — Мисля, че все още може да има таен изход от покоите на самия граф, а и както Фантус се промъква от тавана до Орлово гнездо, съм сигурен, че и там има някакъв скрит път. — Поклати глава. — Но не и в крилото за гости.

Мина покрай леглото, към вратата на тоалетната. Кетол го последва.

Над дупката имаше дървена седалка с капак и Кетол се зачуди дали теоретично е възможно някой да се изкатери през стената на цитаделата и да проникне в стаята оттук.

Вдигна капака и погледна замръзналата купчина нечистотии долу на снега. Дупката беше тясна. Можеше да се провре дете, но не и голям човек, дори да можеше да се изкачи по стената.

Пък и нямаше как да го направи, без да остави някакви следи по заледената външна стена: прахта, покриваща седалката, показваше, че не е използвана от доста време. Благородниците, съвсем разбираемо, предвид студа, предпочитаха да използват нощни гърнета, вместо да излагат интимните си части на студения въздух.

Иривън привлече вниманието му към отсрещната стена: дръпна някакво старо пано — избеляла сърна, подскачаща по избеляла ливада — и се видя тухлена зидария, вградена в камъка.

— Това беше килер, с дървен параван в дъното, когато бях момче — обясни Иривън, — и ако човек натиснеше рафта, който беше тук, и натиснеше корниза там — продължи той, като докосна с пръсти две петна върху тухлите, — се отваряше към дъното на гардероба в Зеления апартамент.

Кетол побутна тухлите и грижливо огледа свръзката между стената и тавана, а после — между стената и пода. Не бе невъзможно цялата тухлена стена да може да се открехва на някоя скрита панта — или само част от нея, — но по хоросана не личаха пукнатини дори колкото косъм, каквито определено трябваше да има, ако стената се отваряше.