Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
В нощта преди да влязат в Саранг, Мирза Саид направи друг напразен опит да се обърне към поклонниците.
— Откажете се — молеше той безплодно. — Утре всички ще бъдем убити.
Айша прошепна в ухото на Мишал и тя заговори:
— По-добре мъченик, отколкото страхливец. Има ли тук страхливци?
Имаше един. Шри Шринивае, изследовател на Големия каньон, собственик на „Той Юнивас“, чието мото беше съзи-дателност и искреност, се присъедини към Мирза Саид. Като набожен последовател на богинята Лакшми, чието лице беше толкова смущаващо подобно на Айшиното, той се чувстваше неспособен да участва в настъпващите военни действия на която и да е от страните.
— Аз съм един слаб човек — призна той на Саид. — Обичах мис Айша, а един мъж би трябвало да се бори за това, което обича, но какво да се прави, аз изисквам неутрален статут. — Шринивас беше петият член на обществото от изменници в „Мерцедес Бенца“ и сега мисис Курейши нямаше друг избор, освен да сподели задната седалка с един обикновен човек. Шринивас печално я поздрави и виждайки я кисело да отскача надалече от него, се опита да я предразположи. — Моля да приемете един знак на моята почит. — И извади от вътрешния си джоб една кукла на семейното планиране.
През нощта дезертьорите останаха в комбито, докато вярващите се молеха на открито. Беше им разрешено да лагеруват в един неупотребяван товарен влак на гара разпределителна, охраняван от военна полиция. Мирза Саид не можа да спи. Той мислеше за нещо, което Шринивас му беше казал, че е гандиец в главата си, „но съм твърде слаб да прилагам подобни идеи в практиката. Извинете ме, но е истина. Не съм създаден за страдание, сетхджи. Трябваше да си остана с жената и дечицата и да изрежа тази приключенска болест, която ме накара да кацна на подобно място.“
В моето семейство също, отговори в безсънието си Мирза Саид на спящия търговец на играчки, ние страдахме от един вид болест: на откъснатост, на неспособност да свържеш себе си с нещата, събитията, чувствата. Повечето хора определят себе си чрез своята работа или с това откъде произхождат или подобни; ние живяхме твърде надълбоко в главите си. Това прави действането дяволски трудно.
Което идваше да каже, че му беше трудно да повярва, че всичко това наистина се случва: но се случваше.
Когато на следващата сутрин поклонниците на Айша бяха готови да потеглят, огромните облаци от пеперуди, които бяха пътували с тях от Титлипур, внезапно се разкъсаха и изчезнаха от погледа, разкривайки, че небето се покрива с други по-прозаични облаци. Дори създанията, които обличаха Айша — елитният корпус, така да се каже — си вдигнаха чуковете и така тя трябваше да води процесията, облечена в земността на едно старо памучно сари с щамповани с дървена щампа листа по края. Изчезването на чудото, което сякаш утвърждаваше тяхното поклонение, потисна всички маршируващи; така че въпреки всички увещания на Мишал Ахтар те не бяха способни да пеят, когато тръгнаха напред, лишени от благодеянието на пеперудите, за да срещнат съдбата си.
Уличната сган не-на-ислямската-падятра беше приготвила едно „добре дошли“ за Айша на улица, осеяна от двете страни с работилници за поправка на велосипеди. Те бяха запушили пътищата на поклонниците с мъртви велосипеди и чакаха зад тези барикади от счупени колела, изкривени кормила и заглъхнали звънци, когато хаджът на Айша навлезе в северния край на улицата. Айша вървеше към тълпата сякаш тя не съществуваше и когато стигна последните пресечки, отвъд които тоягите и ножовете на врага я очакваха, се чу гръм като от тромпета на Страшния съд и един океан почна да пада от небето. Сушата беше унищожена твърде късно, за да се спасят насажденията; след това мнозина от поклонниците вярваха, че Бог е спестявал водата само за тази цел, оставяйки я да се трупа в небето, докато не стане безкрайна като морето, жертвайки годишната реколта, за да спаси своята пророчица и нейния народ.
Учудващата сила на пороя обезкуражи както поклонниците, така и нападателите. В объркването от потопа се чу втори тромпет от Страшния съд. Всъщност това беше клаксонът на комбито „Мерцедес Бенц“ на Мирза Саид, което той беше карал с висока скорост през задушаващите се странични отводнителни канали на предградието, събаряйки закачалки за ризи, висящи по огради и колички с тикви, и табли с пластмасови дреболии, докато не стигна улицата на кошничарите, която пресичаше улицата на майсторите на велосипеди точно на северната страна на барикадата. Тук той ускори колкото можеше повече и се понесе срещу кръстовището, разпръсквайки пешеходци и плетени столове на всички страни. Стигна кръстовището веднага след като морето падна от небето и спря рязко. Шри Шринивас и Осман изскочиха, сграбчиха Мишал Ахтар и пророчицата Айша и ги хвърлиха в мерцедеса сред бъркотия от крака, храчки и ругатни. Саид даде газ, за да се отдалечи от мястото, преди някой да беше успял да изкара заслепяващата вода от очите си.