Момчешки живот

Върнах се пак при нея, извадих ръката си от джоба и разтворих пръсти. Сърцето ми биеше с деветдесет мили в минута.

— Такъв цвят ли беше папагалът на сестра ви, г-це Глас?

Тя погледна намръщено перото.

— Такъв беше. Бог ми е свидетел, че мога да разпозная перата му, той винаги се блъскаше в клетката си и те хвърчаха навсякъде. Беше почти плешив, когато умря… — музикантката се сепна. — Я чакай малко. А какво прави в теб едно от перата му?

— Намерих го. Някъде.

— Тази птица почина… о, кога ли беше?

Аз знаех.

— През март.

— Да, март беше! Пъпките започваха да набъбват и бяхме тръгнали да подбираме музиката за Великден… Но… — тя се намръщи, забравила за момент стъпканото си сърце. — Откъде знаеш, Кори?

— Едно малко птиче ми каза — отвърнах. — От какво умря папагалът, г-це Глас?

— Мозъчна треска. Също като моя папагал. Д-р Лезандър казва, че е често срещано за тропическите птици заболяване и когато се случи, не може да се помогне с много.

— Д-р Лезандър… — името се изплъзна между устните ми като замръзнал дъх.

— Той обичаше папагала ми. Казваше, че той е най-милата птица, която някога е виждал! — устните й се извиха в гримаса. — Ненавиждаше папагала на Катарина! Мисля, че щеше да го убие също като мен, стига да можех да се измъкна безнаказано!

— Той почти се измъкна — промърморих.

— Измъкнал се е от какво? — не ме разбра музикантката.

Оставих въпроса на страни.

— Какво стана със зеления папагал, когато умря? Д-р Лезандър дойде да го вземе ли?

— Не, той беше болен, не искаше да клъвне и зрънце и Катарина го занесе в кабинета на д-р Лезандър. Умря на следващата нощ.

— От мозъчна треска — казах.

— Точно така, мозъчна треска. Защо ми задаваш всичките тези странни въпроси, Кори? А и все още не разбирам откъде имаш това перо.

— Аз… все още не мога да ви кажа. Ще ми се да можех, но не мога.

Тя се наведе напред, надушила тайна.

— Какво има, Кори? Кълна се, че и думица няма да споделя с никого!

— Не мога да кажа. Честно! — прибрах перото в джоба си и изражението на г-ца Синьогласна отново угасна. — Най-добре да тръгвам. Съжалявам, че ви обезпокоих, но беше важно…

На тръгване погледнах към пианото и една мисъл ме порази като стрелата на вожда Пет Гръмотевици, забила се право в средата на челото ти. Спомних си как Дамата казва, че сънувала свирене на пиано и виждала ръце, които държат струна за пиано и бухалката. Спомних си пианото в дома на д-р Лезандър — в стаята, където се намираха керамичните птици.

— Преподавали ли сте на д-р Лезандър пиано? — полюбопитствах.

— На д-р Лезандър ли? Не, но съпругата му взимаше уроци.

Съпругата му. Едрата Вероника с конското лице.

— Това скоро ли е било?