Колимски разкази [bg]

Сред зло, недоверие, завист и злоба нейният чист глас лесно ще се открои.

— Операцията беше много тежка — камъни в бъбреците. Беше 1952 година — най-трудната, най-лошата година в моя живот. И докато лежах на операционната маса, си мислех… Тези операции — камъните в бъбреците — не се правят в пълна упойка. Пълната упойка при такива операции гарантира сто процента смърт. Бяха ми направили местна упойка и аз мислех само за едно. Че трябва да спра да се мъча, да спра да живея и че това е толкова лесно — отслабваш си за малко волята и вече си прекрачил прага, вратата в небитието е отворена… Защо да живее човек? Защо да възкръсва отново към 1937? 1938, 1939, 1940, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 1950, 1951 години при целия ми толкова ужасен живот?

Операцията течеше и макар да чувах всяка дума, се опитвах да мисля за нещо свое и усетих, че някъде от самите дълбините на тялото ми извира някаква струйка воля, извор на живот. Тази струйка ставаше все по-мощна, все по-пълна, и изведнъж ми стана леко да дишам. Операцията беше свършила.

През 1953 година умря Сталин и започна нов живот с нови надежди, жив живот, с живи надежди.

Моето възкресение беше едно свиждане с март 1953 година. Като възкръсвах на операционната маса, аз знаех, че трябва да живея. И аз възкръснах.

Чакаме отговор на Сивцев Вражек. Излиза стопанката, потропва с токове, бялото й пеньоарче е закопчано, бялата шапчица пристяга грижливо сресаните побелели коси. Без да бърза, стопанката оглежда гостенката със своите големи, красиви, тъмни, далекогледи очи.

Аз стоях и се сливах с пердето на прозореца, с тежката прахолясала завеса. Аз, който познавах миналото и гледах в бъдещето. Вече бях живял в концлагер, самият аз бях станал вълк и можех да разпозная хватката на вълк. Все нещо отбирах от вълчи нрави.

В сърцето ми нахлу тревога — не страх, а тревога — бях видял утрешния ден на тази ниска руса жена, дъщерята на Наташа Климова. Видях утрешния й ден и сърцето ми заплака.

— Да, чувала съм за това бягство. Романтични години. И „Писмото след екзекуция“ съм чела. Господи! Цялата интелигенция на Русия… Помня, всичко си спомням. Но романтиката си е романтика, а животът, извинете ме, животът си е живот. Вие колко години прекарахте в лагер?

— Десет.

— Видяхте ли. Аз мога да Ви помогна — заради майка Ви. Но аз не съм извънземна. Аз съм жител на земята. Може би Вашите роднини имат някаква златна вещ — я пръстен, я халка…

— Имам само един медал, на майка ми училищният медал, а пръстен нямам.

— Много жалко, че нямате пръстен. Медалът е за зъбни коронки. Аз нали съм зъболекар и правя протези. Златото бързо ми свършва.

— Трябва да тръгвате — прошепнах аз.

— Трябва да живея — твърдо каза дъщерята на Наташа Климова. — Ето… — И от джоба на лагерната си антерия тя извади нещо, увито в парцал.