Колимски разкази [bg]

Има и още едно страшно писмо. Докато постоянно мисли за родината, тежко изживява раздялата с нея и повтаря името й като заклинание, Наталия Сергеевна изведнъж се замисля и говори думи, които никак не отиват на една рационалистка, почитателка на Волтер и наследничка на безверието на 19-и век. Наталия Сергеевна с тревога описва обхваналото я предчувствие, че никога повече няма да види Русия.

И какво е останало от този страстен живот? Само един златен ученически медал, прибран в джоба на лагерната антерия на голямата дъщеря на Наталия Сергеевна Климова.

Аз не вървя сам по стъпките на Климова. С мен е голямата й дъщеря, и когато намираме къщата, която търсим, жената влиза вътре, в апартамента, а аз или оставам на улицата, или, ако съм влязъл веднага след нея, се крия някъде до стената, сливам се с пердето на прозореца.

Представям си я като току-що родено бебе, мисля си как силните, здрави ръце на майка й, които с лекота са пренасяли пудови динамитни бомби за убийството на Столипин, сега с ненаситна нежност прегръщат телцето на първото си дете. Детето ще се казва Наташа — майката ще му даде своето име, за да задължи дъщеря си да извърши подвиг, да продължи майчиното дело, за да може цял живот да звучи този глас на кръвта, този призив на съдбата, за да може тя, която е кръстена на майка си, цял живот да се отзовава на този майчин глас, който я вика по име.

Тя е била на шест години, когато е умряла майка й.

През 1934 година посетихме Надежда Терентиева, максималистката, съобвиняемата на Наталия Сергеевна Климова по първото шумно дело — делото за Аптекарския остров.

„Не приличаш на майка си, не приличаш на нея“, крещеше Терентиева на новата Наташа, на русата дъщеря, която не приличаше на тъмнокосата майка.

Терентиева не разпозна наследената сила, не долови, не почувства огромната жизнена сила, която е била нужна на дъщерята на Климова, за да посрещне по-големи изпитания от онези изпитания в огън и буря, които са били отсъдени на майка й.

Отидохме у Никитина — участничката в бягството на тринадесетте, прочетохме двете й книжки за това бягство.

Бяхме в Музея на Революцията, на щанда на деветдесетте години имаше две снимки. Наталия Климова и Михаил Соколов. „Изпратете ми снимката, на която съм с бялата блуза и с наметнатото палто — много хора ми искат снимката, а ако не я намерите (Миша казва, че се е загубила), ми изпратете снимката от гимназията. Много хора ми искат снимката.“

Тези сърдечни редове са от първото писмо на Наталия Сергеевна, изпратено след бягството.

Сега е четиридесет и седма година и ние отново сме заедно на Сивцев Вражек70.