![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Антерията още напомня за казахстанските лагерни конюшни, още пази техния мирис — едва доловим, сякаш е следа от скъп парфюм.
Това е някаква пра-миризма, от която са произлезли всички миризми на света — миризмата на унижение и самохвалство, миризмата на нищета и разкош.
В лагера, в казахстанската степ, жената заобичала конете с тяхната свобода, с разкрепостеното им стадо, което, кой знае защо, никога не се опитвало да те стъпче, да те унищожи, да те смаже, да те изтрие от лицето на земята. Жената в лагерната антерия, дъщеря на Климова, късно е разбрала, че притежава удивителната дарба да печели доверието на животни и птици. Да бъде онази градска жителка, която среща преданост от страна на кучета, котки, гъски, гълъби. Последният поглед на овчарката в Казахстан, по време на раздялата, за нея е бил като някаква граница, някакъв пореден мост, изгорен в живота й — нощем жената е отивала в конюшнята и се е вслушвала в живота на конете, с неговите интереси и език — един свободен живот, така различен от този на хората, обкръжаващи жената. По-късно, вече в Москва, на хиподрума, жената отново се опитала да се срещне с конете. Посрещнало я разочарование. Това били състезателни, оседлани коне с панделки и с шапки, превъзбудени от предстоящия устрем, и те повече приличали на хора, отколкото на коне. Жената повече не се срещнала с коне.
Но всичко това е станало по-късно, докато сега антерията все още пазеше едва доловимия мирис на казахстанската лагерна конюшня.
А какво е станало по-рано? По-рано тя се държала като пъстърва — върнала се в родния ручей, за да си издере до кръв страните в крайбрежните скали. „Аз много обичах да танцувам — и това ми е целият грях пред мрачната Москва на тридесет и седма година.“ Върнала се е, за да живее на земята, на която е живяла майка й, да стигне до Русия на онзи параход, за който е закъсняла Наталия Климова. Една пъстърва не слуша, когато я предупреждават, вътрешният й глас е по-силен, по-властен.
Така дошъл зловещият бит на тридесетте години: предателството на близки приятели, недоверието, подозрителността, злобата и завистта. Тогава жената разбрала за цял живот, че няма по-лош грях от недоверието и се заклела… Но преди да се закълне, я арестували.
Арестували и баща й, той изчезнал в хлъзгавите от кръв лагерни подземия „без право на кореспонденция.“ Бащата имал рак на гърлото — след ареста той му помогнал да не живее дълго. Но когато се опитали да получат справки, отговорът бил, че той е умрял през 1942 година. Тази приказна противораковост, тази чудодейна антиканцерогенност на лагера, където е живял и умрял бащата, не е привлякла вниманието на световната медицина. Това е мрачна шега — тогава имаше много такива. Години наред две жени ще търсят поне сянка от следите на баща си и мъжа си и нищо няма да намерят.
Десет години по лагери, безкрайна черна работа, измръзнали ръце и крака — до края на живота студената вода ще причинява болка на ръцете. Смъртоносни снежни бури, когато ти се струва, че всеки момент ще спреш да живееш. Безименни ръце, които те вдигат в бурята, отнасят до бараката, разтъркват се, затоплят те, съживяват те. Кои са те, тези безименни хора, безименни като терористите от младостта на Наталия Климова?
Табуни коне. Казахстански лагерни коне, по-свободни от хората с особения им живот — жената от града е имала странната дарба да се ползва с доверието на животни и птици. Нали животните имали по-голям усет за хората, отколкото хората един за друг, и по-добре от хората разпознавали човешките качества. Животните и птиците са се отнасяли към дъщерята на Наташа Климова с доверие — точно това чувство, което така липсва на хората.
През 1947 година, когато зад гърба й вече са били и следствието, и десетте години по лагери, изпитанията й едва са започвали. Механизмът, който смилаше и убиваше, изглеждаше вечен. Онези, които издържаха, които оцеляваха до края на присъдата, бяха обречени на нови скитания, на нови безкрайни мъчения. Тази безнадеждност на безправието, тази обреченост е тъмната от кръв зора на утрешния ден.
Гъста, тежка, златна коса. Какво ли още я чака? Безправие, многогодишно скитане из страната, адресни регистрации, търсене на работа. Първата й работа след освобождението, след лагера, е като слугиня на някакъв лагерен началник — той имал прасе, което тя трябвало да мие и да отглежда — или да се връща обратно на сечището и да хваща триона. Намира спасение: работа като инкасатор. Следват грижи с адресната регистрация, „режимните“ градове и райони, паспортът — клеймо, паспортът — обида…