Колимски разкази [bg]

Катерицата

Гората заобикаляше града, навлизаше в града. Трябва просто да се прехвърлиш на съседното дърво, и вече си в града, на булеварда, а не в гората.

Боровете и елхите, кленовете и тополите, брястовете и брезите — всичко беше еднакво и на горската поляна, и на площад „Борба със спекулата“, както наскоро беше преименуван търговският площад на града.

Когато катерицата отдалече гледаше града, й се струваше, че градът е разрязан на две със зелен нож, със зелен лъч, че булевардът е зелена рекичка, по която може да се плува и да се доплува до същата такава зелена вечна гора, в която живееше катерицата. Че камъкът скоро ще свърши.

И катерицата се реши.

Катерицата се прехвърляше от топола на топола, от бреза на бреза — делово, спокойно. Но тополите и брезите не свършваха, а я отвеждаха все по-надълбоко в тъмните клисури, до каменните поляни, заобиколени с нискорасли храсти и самотни дървета. Клоните на брезите бяха по-гъвкави от тези на тополата, но катерицата си го знаеше от преди.

Скоро катерицата разбра, че е избрала грешния път, че гората не става по-гъста, а оредява. Но беше късно да се връща обратно.

Сега трябваше да претича през онзи сив мъртъв площад, след който отново идва гората. Вече лаеха кучета, минувачите надигаха глави.

Иглолистната гора беше сигурно място — борова броня, елхова коприна. Докато тополите предателски шумоляха с листа. Клонът на брезата държеше по-здраво, по-дълго и гъвкавото тяло на зверчето се залюляваше във въздуха, само определяше пределното напрежение на клона, катерицата отпускаше лапи и летеше във въздуха — полуптица, полузвяр. Дърветата бяха научили катерицата и на небе, и на полет. Тя се пускаше от клона, разперваше ноктите на всичките си четири лапи и политаше в търсене на по-твърда опора, по-надеждна от въздуха.

Катерицата наистина приличаше на птица, тя беше като жълтия ястреб, обикалящ с летене над гората. Как само завиждаше катерицата на ястребите заради далечния им полет. Но катерицата не беше птица. С всяка минута, в която започваха да отслабват мускулите на дървото и клонът започваше да се огъва под тялото й, катерицата чувстваше зова на земята, тежестта на земята и стопудовото си тегло. Трябваше да събере сили, да призове на помощ нови сили, идващи някъде отвътре, за да скочи отново на клона — или щеше да падне на земята и никога нямаше да се вдигне към зеленината на короните.

Катерицата присвиваше тесните си очи, подскачаше, вкопчваше се в клоните, залюляваше се, прицелваше се, без да вижда, че след нея тичат хора.

А по улиците на града вече се стичаше тълпа.

Това беше тих провинциален град, който се будеше заедно със слънцето, с петлите. През него минаваше толкова тиха река, че понякога течението й спираше напълно и водата даже потичаше наобратно. В града имаше две развлечения. Първото бяха пожарите, тревожните предупредителни балони, които издигаха на пожарникарската вишка, грохотът на пожарникарските каруци, прелитащи с пожарникарските екипи по калдъръмените улици: дорестите коне, сиво-петнистите коне и враните коне отговаряха на цвета на всяка от трите противопожарни части. Борбата с пожарите беше за смелите, наблюдението — за всички останали. Възпитаването в смелост беше за всички; всички, които можеха да се движат, взимаха децата, оставяха по къщите само парализираните и слепите, и отиваха „на пожара“.