Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Те сякаш упорито се стараеха да не взимат живота на сериозно, или както Пепи ми изтърси веднъж: „Най-несериозното е да си сериозен!“
Политика, идеология, морал, литература за тях бяха понятия без стойности. И може би за да докажат това, те си служеха с невероятен техен език — съчетание от класически коньовичарски изрази и речника на съвременната улица. Първата фраза, която ми тръснаха, беше: „От вас тарабите, от нас — прескачането!“
Имаше няколко добре обосновани предложения за разтурянето на този курс и изключването на повечето от курсистите. Но единственото, което ги спаси, беше стъкларската им практика. Според майсторите при пещите и докладите от лятната практика те бяха великолепни стъклари. Точно това, от което индустрията имаше най-голяма нужда. И това им качество бе прието като надежда за тяхното „поправяне“. Те наистина хранеха искрено уважение към произвеждането, към правенето на неща с техните собствени ръце, към умението те да бъдат по-трайни и по-красиви. Техните преценки за колегите преподаватели бяха безпогрешни. Най-много уважаваха Пеев и презираха тия от колегите, които като говорели, „правели течение“.
Единственият ми изход като техен курсов ръководител беше да не им обявявам война, а тъкмо напротив — да се присъединя към тях. Това беше по-скоро инстинктивно решение, защото въпреки всичко техният стремеж към независимост ми харесваше. Всички пакости, които правеха, бяха повече или по-малко израз на този стремеж, сякаш те предчувствуваха какво ги чака и се опитваха детински да се противопоставят на сивото, обезцветяващо бъдеще: дълга казармена служба, следвана от убийствената температура край пещите, от борба за жилище, семейство, пари…
Аз тръгнах с тях по кина, по мачове, по екскурзии, танцови забави, „купони“, обядвах и вечерях с някои от тях и по-късно можех да твърдя, че тяхната разюзданост и пакостничество бяха на повърхността, че зад всичко стоеше именно това чисто и свежо чувство за независимост. Поведението им поне привидно се пооправи. За мой хатър те се постараха да се въздържат от прекалени демонстрации, а освен това аз им създавах толкова работа, че май не им оставаше време. И тъкмо когато можех да си мисля, че съм успял да направя нещо, дойде тази история с вица за Сталин и посещението на Държавна сигурност…
Минавам за кой ли път между чиновете и си припомням колко много тайни има между мен и тях и колко внимателни бяха всички с чуждите тайни. Бях им разказал някои не особено красиви неща за себе си. И в замяна те ми бяха доверили на четири очи свои съкровени неща. Двама искаха да бягат зад граница… за да видели света. Друг възнамеряваше да се захване с черна борса на часовници. Четвърти за отмъщение искаше да обезчести дъщерята на важен другар. Пети искаше да подпали вила, принадлежаща на някой, който се подиграл с майка му… и т.н. Неприятностите, предназначени за хората, които мразеха, те наричаха „кюфтенца“.
— Ах какви кюфтенца съм им приготвил! — провикваше се Пепи. Сега излизаше, че бяха приготвили „кюфтенца“ и за мен.
Изключвам напълно възможността доносът да е бил направен по идейни причини. Между тях има деца на комунисти, но нито един от тях не изповядва някаква привързаност към политическата религия на деня. Когато произнасят думите „партия“ или „комсомол“, те се подсмиват. Всеизвестен беше един коварен диалог на Пепи с колегата Б.
— Но вие сте комунист, нали?
— Да — бе отвърнал Б.
— А можете ли да мислите като комунист?
— Разбира се, че мога! — гордо бе декларирал Б.
— Винаги, през цялото време, без да се уморявате…? — нахално бе продължил Пепи, усмихнат като самата невинност, докато курсът се тресял от смях.
Б. неудържимо бе избухнал.
Те чувствуваха, че е опасно да се играе с политиката, и отбягваха политическите теми, или поне, командувани от инстинкта за самосъхранение, не ги разискваха гласно. Те бяха все още много неопитни, за да съзрат изгодите, които прегръщането на партийната линия би им предложило. От друга страна, това вероятно беше смятано за израз на конвенционалност, която би опетнила чувството им за независимост. Но безспорно те съзнаваха тайнствената мощ на партията, която витаеше отвъд прага на тяхната зрелост и която можеше да превърне „нищото“ в „нещо“. Те съзнаваха, че тази мощ можеше да предопредели съдбите им без оглед на способности, талант, лични качества. И й противопоставяха една от своите чудновати измислици, наречена, Господ знае защо, „японците“.