Империя в черно и златно

— Каза, че сте се опитали да я подложите на изтезания.

— И? — Талрик вдигна вежда.

— Мога да чета между редовете. Била е изцяло във ваша власт. Ако сте искали да я изтезавате, нищо не би ви спряло. Може би сте го отложили за по-нататък, но нея междувременно я освободиха.

— Рано или късно щеше да се стигне и до това.

Стенуолд се намръщи.

— Вие не сте щастлив човек, капитане.

— Същото важи и за мас, майстор Трудан. Вярно, че досега не съм разговарял с вас, но на хартия ви познавам чудесно. Преподавател в Академията, занаятчия, пътешественик… какво ви накара да се захванете с това тъжно занимание?

— Вашето занимание, искате да кажете.

— Да, моето.

Беше ред на Стенуолд да се усмихне горчиво.

— Вие ме накарахте… може би не лично вие, но вашата Империя. Бях в Мина по време на обсадата и падането на града. Тогава осъзнах какво ни чака.

— Лошото на амбицията е, че създава врагове — кимна Талрик. — Ще ви стане ли по-лесно, ако призная, че и аз бях част от онова нашествие? Тогава бях много по-млад, разбира се.

— Всички бяхме по-млади, капитан Талрик. Но не сте тук заради Хелерон.

— Така ли? Ако все още не сте разгадали причината, не очаквайте аз да ви кажа. — В очите на Талрик светна пламък, който смрази Стенуолд до мозъка на костите. — Бихте ли вдигнали наздравица с мен, майстор Трудан? Това е обичай на Равнините, но аз съм го възприел от уважение към… настоящата ситуация.

— За какво искате да пием? — попита Стенуолд.

Десетина саркастични, дори отровни наздравици напираха на езика на Талрик, наздравици, с които да жегне сътрапезника си, но в последния момент нещо в него се размърда, същото, което го бе накарало да потупа дружески Ааген по рамото и да приеме преди много години покровителството на Ултер, затова каза само:

— Всичко ще се промени, майстор Трудан. Старото ще бъде пометено, новото ще навлезе с маршова стъпка. Градовете от Равнините не са по-различни от четиридесетината други града, които вече служат на Империята. Вие се борихте геройски срещу нас, срещу апатията и алчността на собствения си народ, а накрая пак се стигна до това. Сега седим на една маса, защото дори да ми забиете нож в сърцето, този факт с нищо не би променил хода на историята. Но поне се опитахте, а това е достойно за възхищение. Защото и вие като мен вярвате в народа си, нищо че той не ви дава особени основания за гордост. Затова нека вдигнем един стар тост, докато още можем. Да пием за отсъстващите приятели.

Стенуолд го гледаше и си мислеше за Мариус и Атриса, мъртви отдавна, но все още живи в спомените му. В очите на Талрик съзираше същата загуба, по-скорошна сякаш, но не по-малко болезнена. Вдигна чашата си, чукна я в чашата на осоида и двамата отпиха.

След като Стенуолд си тръгна, адютантът на Талрик се приближи със смесица от тревога и неодобрение на лицето си.