Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Искате ли да го проследя, капитане? За какво беше всичко това?
Талрик пресуши последните горчиви остатъци от питието в чашата си.
— За да си угодя — каза той, най-вече на себе си. — А и без това знаем къде отива. — Сигурен беше, че го е задържал достатъчно. Когато Стенуолд Трудан пристигнеше, всичко щеше да е свършило.
Главата на Стенуолд се въртеше, но не от силното питие. Първо подлудяващият разговор с Грийнуайз, който насочи прожектора към липсващото колелце в машината, която Стенуолд сглобяваше наум. „Защо са тук осоидите? Какво чакат?“ После смущаващият разговор с Талрик — човек, измъчван от съмнения, които не би могъл да сподели с никого. Сети се отново за осоидите, които се избивали взаимно в Мина… Колкото и да напрягаше мозъка си, не намираше никакво обяснение за последното.
Грийнуайз Артектор само бе потвърдил онова, което Стенуолд вече знаеше. Осоидите чакаха и погледите им не бяха насочени към Хелерон. Ако е така, защо изобщо бяха дошли тук? Двехилядна войска с все машините и продоволствието беше сериозна инвестиция, която Империята не би направила без основателна причина. Дали пък не очакваха нападение, което да потушат оттук?
„След броени дни…“
Така беше казал Талрик и не като някакво просветление, а като обикновен факт, споменат случайно. Часовникът отброяваше последните минути, осородните крояха нещо голямо, а Стенуолд все така нямаше представа какво е то. Колкото до Талрик, в думите му беше прозвучало и извинение. Неизречено на глас, но с онази характерна тежест на гузната съвест — като лекар, който събира смелост да съобщи лоша вест на роднините. Нещо го ядеше отвътре. Така и не беше споделил със Стенуолд лошата вест, но все пак…
Стенуолд не беше хелеронец. Очаквал бе да завари града под обсада, но такава нямаше. А Талрик на няколко пъти намекна, дали неволно или злорадо, че ходът им, когато му дойде времето, ще…
Нещо се сгърчи в стомаха му. Силна напитка вреше там, но не отрова, а ужасно подозрение, което набираше сила. Тук, в Хелерон, се готвеше нещо, което до няколко дни щеше да даде плод. Нещо, свързано с търговията. Нещо доходоносно. Нещо, което щеше да промени завинаги лицето на Равнините.
Веднага щом парченцата се наместиха в главата му, мисълта го захапа свирепо, разтърси го и той хукна отчаяно по хелеронските улици, защото имаше въпроси към Скуто, въпроси, които не търпяха отлагане.
Трябваше да научи повече за Железния път.
37.
Когато нахлу в колибата на Скуто, мравкородният се облегна на вратата да си поеме дъх, неспособен да отрони и дума. Накрая, след като всички наскачаха, вперили поглед в него, той изхъхри:
— Маре е мъртва.
Скуто изпсува и оголи острите си зъби, а Тото, който наблюдаваше внимателно шипородния, попита:
— Коя е Маре?
— Не беше ли мухородната, която прати при молецоидите? — обърна се Тиниса към Скуто.
— Същата — просъска през зъби старецът и тръгна към новодошлия, едър мравкороден мъж с подсилена плетена ризница. — Как разбра, Балкус? Сигурен ли си?
— Видях тялото — отвърна на пресекулки мъжът. Дишането му още не се беше успокоило. — Простреляна със стрела. Намерили са я в подножието.
— Значи молецоидите са направили своя избор — изрече с равен глас Тиниса.
— Това не го знаем — излая Скуто, но по лицето му се гонеха сенки.
— Че е при тях! — повиши глас Тото. — Знаех си! Казах й да не отива, казах и на Стенуолд да не я пуска!
Сред дузината последователи на Скуто се разля вълна от тревожни коментари, после шефът им вдигна покритите си с шипове ръце и те се смълчаха да чуят инструкциите му.
— Я да млъквате! — викна той. Устните му се кривяха несъзнателно като отражение на цялостното му объркване. — Казвай, Балкус.
— Друго не знам. Бях в Сарнеш и се ослушвах какво приказват хората, както ти ни нареди. В градската стража не знаеха коя е, просто поредната мъртва мухородна, но аз я познах. Единичен изстрел точно под ребрата. Явно са я ударили по време на полет.
— О, хлабави колелета и тъпи ножове! — разкрещя се Скуто на тях или на себе си може би. — Всички да си вземат оръжията. Който има броня, да я облече. Веднага! Някой да ми помогне.
Погледна към Тото, но полуродният явно нямаше желание да влиза в ролята на оръженосец, така че Балкус се зае да свали от стената металния нагръдник, който беше рязан, кривен и заваряван, докато странните му контури съвпаднат с деформираната снага на Скуто.