Драконите на изчезналата луна [bg]

На Алхана Звезден Бриз бе предложено водачеството над силванестите. Сърцето на кралицата бе така разбито, че тя отказа с предложението Гилтас да управлява от нейно име. Квалинестите нямаха нищо против, поне повечето от тях. Силванестите бяха против, но пък нямаха друг кандидат. Двете нации още веднъж се обединиха и изпратиха свои представители на погребението на Силваношей.

Тялото на младия крал щеше да бъде отнесено до гробницата с помощта на златен дракон. Процесията щеше да се охранява от соламнийски рицари, яздещи златни дракони, предвождани от Джерард ут Мондар. Също така с тялото на краля щяха да пътуват неговата майка и неговият братовчед Гилтас.

Последният никак не съжаляваше, че оставя след себе си всички дрязги и проблеми. Чудеше се дали ще има силата да се върне към тях, когато всичко свършеше. На първо място Гилтас дори и не си бе помислял да пожелае водачеството над двете елфически нации, а и чувстваше, че длъжността не е за него. Нямаше желание да се нагърбва с отговорността да взима решения от името на два народа, попаднали в изгнание, народи без дом.

Сега, изправен пред гробницата, Гилтас наблюдаваше как елфите носят покритото със златен саван тяло на Силваношей към последния му дом. Кралят бе положен в мраморен ковчег, обсипан с цветя. В ръцете на младежа бяха поставени парчетата от драконовото копие.

Същата гробница щеше да бъде последен дом и за Златна Луна, чиято пепел бяха размесили с тази на Речен Вятър. Най-после двамата бяха заедно.

Към Гилтас се приближи елф, облечен в кафяво-зеленикави пътнически дрехи. Не каза нищо. Вместо това мълчаливо и сериозно проследи как внасят пепелта на Речен Вятър и Златна Луна.

— Сбогом, скъпи мои верни приятели — рече тихо той.

Гилтас се обърна към него.

— Радвам се, че ми се удава възможност да поговорим, Е’ли… — започна той.

Елфът го прекъсна.

— Това вече не е моето име.

— Как тогава да те наричаме? — попита младият крал.

— Тъй много имена съм имал — рече елфът. — Е’ли за елфите, Паладин за човеците. Дори Физбан. То, признавам си, ми беше любимо. Никое от тях обаче не би ми служило добре. Избрах си ново име.

— Което е… — направи пауза Гилтас.

— Валтонис — отговори елфът.

— Изгнаника? — преведе си объркано кралят. Внезапно го изпълни разбиране. Опита се да заговори, ала всичко, което успя да каже, бе: — Значи смяташ да споделиш съдбата ни?

Валтонис положи ръка на рамото му.