Драконите на изчезналата луна [bg]

— И за мен са — каза Солинари.

— А задоволителни ли са за теб, Даламар? — поинтересува се Лунитари.

Мрачният елф бе получил онова, което искаше, и това бе единственото, което в този момент имаше значение за него. Колкото до останалото, щеше да се завърне към света, какво пък. Може би някой ден дори щеше да властва над него.

— Напълно, господарке — отговори той.

— А ти, Рейстлин Маджере, съгласен ли си?

Рейстлин кимна мълчаливо с глава.

— В такъв случай и двете искания ще бъдат уважени. Връщаме ви живота и магията.

— Благодаря ви — поклони се Даламар. Погледът му за момент се задържа върху Нуитари. Богът го беше разбрал напълно.

Рейстлин коленичи до тялото на своя племенник и отметна белия покров от него. Очите на Палин се отвориха. Магьосникът се огледа шокирано и удивено, ала щом очите му се фокусираха върху Рейстлин, шокът му прерасна в ужас.

— Чичо! — възкликна той. Изправи се и посегна към ръката на Рейстлин. Пръстите, плътта, костите и кръвта му преминаха през ръката на надвесения магьосник, който беше просто невеществен образ на собствената си душа.

Палин се втренчи в дланта си и постепенно по лицето му се изписа разбирането, че е жив. Гледаше към ръцете си — толкова подобни на тези на чичо му, с дълги, деликатни пръсти — и виждаше как се свиват и разпускат, как се подчиняват на волята му.

— Благодаря ви — вдигна очи към заобиколилите го лъчисти богове. — Благодаря и на теб, чичо. — Той замълча. После каза: — Някога ти предрече, че ще бъда най-великият магьосник, живял някога по лицето на Крин. Не мисля, че предсказанието ти беше много точно.

— Винаги ни остава по нещо ненаучено, племеннико — отговори Рейстлин. — Винаги остава по нещо важно, което пропускаме. Сбогом. Брат ми и приятелите ни ме очакват. — Той се усмихна. — Танис, както винаги, е най-нетърпелив.

Палин видя пред себе си река от души, която протичаше спокойно и бавно покрай бреговете на живите. Слънчевите лъчи огряваха реката, а звездната светлина искреше в неизмеримите й дълбини. Душите на мъртвите гледаха пред себе си, към море, чиито вълни се носеха към вечността, море, което щеше да отведе всяка от тях към ново и непознато пътуване. Карамон Маджере също стоеше на брега на реката и очакваше своя близнак.

Рейстлин се приближи до него. Братята се обърнаха за последно и помахаха за сбогом, след което пристъпиха в реката и се понесоха по сребърните й вълни към безкрайното море.

Духът на Даламар пристъпи в собственото му тяло. Магията отново се вля в духа му. Кръвта загоря във вените, магията загоря в кръвта, а радостта от усещането го изпълни всецяло и дълбоко. Той вдигна глава и погледна към небето.

Единствената бледа луна бе изчезнала. Сега там имаше две луни, едната сребърна, другата — червена, и огънят им озаряваше небесата. Докато гледаше към тях със страхопочитание и благодарност, двете луни се сляха и оформиха лъчисто око, от чийто център се взираше черната луна.