Махалото на Фуко

Белбо и аз свързвахме болестта му с Плана, в който навярно бяхме задълбали прекалено много. С половин уста се убеждавахме, че не е логично, но се чувствувахме виновни. За втори път ставахме съучастници с Белбо: веднъж, когато бяхме премълчали (пред Де Анджелис), и този път, когато и двамата бяхме говорили твърде много. Нямахме основание да се чувствуваме виновни, бяхме убедени в това, но не можехме да се освободим от угризенията. По тази причина за повече от месец престанахме изобщо да споменаваме Плана.

Две седмици по-късно Диоталеви се появи и уж безгрижно ни заяви, че поискал от Гарамонд отпуск по болест. Предписали му лечение, не обясни точно какво, за което трябвало да ходи в болницата веднъж на два-три дни и от което се чувствувал поотслабнал. Не смятах, че може да отслабне повече: лицето му вече не се отличаваше по цвят от косите му.

— И престанете с тези истории, каза. Разрушават здравето, както виждате. Розенкройцерите си отмъщават.

— Не се безпокой, отвърна му Белбо с усмивка, ние на Розенкройцерите ще им покажем един такъв и ще те оставят на мира. И направи жест с ръка.

Лечението продължи чак до началото на следващата година. Аз бях потънал в историята на магията, истинската, сериозната, казвах си, а не нашата. Гарамонд се отбиваше в стаята ни най-малко веднъж на ден, за да пита какви са новините от Диоталеви.

— И ви моля, уведомявайте ме за всичко, от което има нужда, искам да кажа за всеки проблем, който се появи. Бих искал аз, фирмата, да направим каквото можем за нашия ценен приятел. За мен той е като син, нещо повече, като брат. Във всеки случай, слава Богу, живеем в цивилизована страна и каквото и да разправят, се радваме на превъзходно обществено здравеопазване.