Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Баща ми беше достатъчно подъл и остави ангараките необезпокоявани да възстановят мостовете през първите три притока. На четвъртия, обаче, строителите мурги ненадейно бяха засипани с астуриански стрели. След този случай ангараките станаха крайно предпазливи и губеха много време за пресичането на всеки от притоците. А това беше и нашата цел.
Тридесет и трета глава
Мимбратите ставаха все по-умели в разрушаването на мостовете, пък и взеха да се скрепяват внезапно възникнали приятелства между доскорошните кръвни врагове. Една малка група рицари се досети, че ако подкопаят основите на мостовете, това може да се окаже много по-ефективно. Те поговориха със своите съюзници, астурианските стрелци, и ги убедиха да удържат напиращия в гърдите им ентусиазъм, докато не се убедят, че мургите са напреднали достатъчно и за тях няма връщане назад. Тогава рицарите пускаха незабелязано по течението дървени трупи. Предварително разклатените мостове рухваха под напора им. Това принуди няколко хиляди мурги да се борят за глътка въздух в мътните порои.
Когато напуснахме Во Мимбре, нашата основна грижа беше да държим по-далече едни от други мимбрати и астурианци. Но когато се върнахме обратно в града, нямаше сила, която да ги раздели. Вековната омраза беше изместена от приятелство за вечни времена. Обзалагам се, че Торак не беше предвидил това, когато тръгна на запад.
Щом се завърнахме във Во Мимбре, ни устроиха истинско парадно шествие. Давах си сметка, че някои от жителите на града са скърцали със зъби при вида на астурианците, но това не помрачи радостта ни.
Замисълът на баща ми ни спечели така необходимите пет дни забавяне на атаката. Близнаците, които бяха пристигнали в града по време на нашето отсъствие, ни уведомиха, че чичо Белдин и генерал Керан вече са в покрайнините на Тол Хонет заедно с южните легиони. Баща ми побърза мислено да се свърже със сакатия си брат и той потвърди, че толнедранците и череките ще стигнат Во Мимбре навреме. Всичко беше готово за началото на битката, която трябваше да започне на следващия ден.
Докато баща ми оглеждаше за последно отбранителните позиции на града, майка се свърза с мен. „Поул — започна тя, — когато той се върне от огледа, кажи му, че поемаш грижата за ангараките. Мисля, че двете с теб отново трябва да навестим Торак.“
„Така ли? Защо?“
„Не обичам изненадите, затова е добре да държим под око Торак и Зедар.“
„Добре, мамо.“
Баща ми едва се държеше на краката си от умора, когато се върна от проверката, но това беше напълно естествено. Всички сме доста изнервени и изтощени преди решителна битка.
— Ще изляза да се поогледам, татко — казах му.
— Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те спра, нали?
— Така си е.
— Тогава хич няма да си правя труда. Но не стой навън цяла нощ.
Двете с мама отново се сляхме. Лесно открихме ръждясалото укрепление на Торак и отново използвахме онова удобно тясно прозорче, за да се промъкнем вътре.
— Ще ги накажа строго, Зедар — казваше точно в този момент Торак.
— Те си го заслужиха, Учителю — роболепно отвърна Зедар. — Жалките им ежби накрая станаха причина за твоя провал. Заслужават да заплатят с живота си тези грешки.
— Не бързай да ги съдиш, Зедар — злокобно отвърна Торак. — Ти самият още не си изкупил вината си за грешката в Мориндлен преди няколко века.
— Умолявам те да ми простиш, Учителю. Не позволявай гневът да те заслепи, макар напълно да съм заслужил наказанието.
— Аз не въздавам нито възмездие, нито опрощавам, Зедар — мрачно отвърна Торак. — Единствено съдбата е всесилна. Твоите братя Урвон и Ктучик усетиха нейното възмездие. А скоро ще дойде и твоят ред. Засега, обаче, аз все още се нуждая от теб.