Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Това здравата стресна и двамата. Престорих се, че се наслаждавам на тази идея, оглеждайки двамата от глава до пети, сякаш бяха парчета говеждо на пазара.
— Може би още не е късно да сторя това. Ще си помисля сериозно. Ти, Алдориген, и ти, Елдалан, сте представителни, а може и да се изразявате добре, ако ви бъде заповядано, така че от двама ви ще излязат добри васали пред императорския ми трон. Ще го обмисля и ще ви уведомя за решението си. Но най-напред трябва да се преборим с Кал Торак.
(Разбира се, че нямах никакви императорски амбиции! Да не сте си загубили ума? Макар че Императрица Поулгара Арендска не звучи никак лошо, нали?)
Само мисълта за превръщането им във васали накара Алдориген и Елдалан незабавно да станат любезни един с друг. Предложението на Елдалан след битката двамата да се срещнат на приятелска раздумка — с мечовете, разбира се — за да обсъдят по-подробно своите противоречия, послужи за край на пазарлъците.
Алдориген ни предложи достойни за положението ни покои и след като се настанихме, Стария вълк най-сетне не издържа.
— Нали не говореше сериозно за императорската корона, а, Поул? — нервно попита той.
— Не ставай глупав, татко.
— Все пак не бих се отказал така бързо от тая хубава идея — замисли се той. — Това веднъж завинаги ще сложи край на братоубийствените войни.
— Подарявам ти идеята, татко. От теб би излязъл чудесен император.
— Да не си изгуби ума?
— Тъкмо се канех да те попитам същото. Имаш ли новини от чичо Белдин?
— Двамата с генерал Керан препускат на юг, за да ускорят придвижването на легионите. Корабите на Елдриг вече са потеглили надолу, за да прекарат войските.
— Ще им трябва време, за да стигнат дотук, татко — напомних му. — Измисли ли как да забавим Торак?
— Още го обмислям.
— Ами побързай тогава. Имам сериозна причина да настоявам за множество войници около себе си, когато Торак пристигне.
— Така ли? И каква е тя?
— Ще я обсъдим по-късно. Сега се захващай за работа, татко.
— А ти какво ще правиш?
— Ще прекарам час-два във ваната.
— Ако не спреш да се киснеш по толкова време, може и да се разтвориш във водата, Поул.
— Съмнявам се, татко. Сега върви, работа те чака.
Той тръшна вратата след себе си като излезе.
Тактиката на баща ми, чрез която забави армията на Торак с така необходимите ни пет дни, беше гениално прозрение, колкото и да ми е неприятно да го призная. Тя не само принуди Торак да пълзи, но и свърза двамина аренди, които доскоро се мразеха, с приятелство за цял живот. А това вещаеше добро бъдеще за бедната Арендия. Единствената слабост в целия план беше, че аз трябваше да предвождам група астурианци. Знаете, че недолюбвах астурианците по съвсем обясними причини.
Планът на татко не беше сложен. Река Аренд има множество притоци, които преливаха от коритата след четвъртвековните пороища. Всички те бяха пресечени от мостове. Баща ми реши група мимбратски рицари да тръгнат от подножието на планините в Улго надолу по течението и да разрушат всички мостове по пътя си. Моята задача беше заедно с хиляда астуриански стрелци да попреча на ангараките да възстановят отново мостовете.
Рицарят, който оглавяваше мимбратските разрушители, беше барон Мандор — наследник на Мандорин и Асрана и праотец на нашия Мандорален. Предводителят на астурианските стрелци пък се оказа късметлията барон Уилдантор — неукротимият червенокос мъж, от чийто род произлиза Лелдорин. Явно Необходимостта за пореден път се шегуваше с нас.
Въпреки дълбоките ми резерви и предразсъдъци към астурианците, на мен ми беше невъзможно да устоя на Уилдантор. Яркочервената му коса беше като пламък, а чувството му за хумор заразяваше всички. Май единственото време, когато не се смееше, надсмиваше или хихикаше, беше докато опъва тетивата. Тогава целият се изопваше и ставаше част от своя лък. Барон Мандор не беше подготвен за общуване с такъв като Уилдантор. Мандор беше сериозен човек, лишен напълно от чувство за хумор. Когато най-сетне осъзна, че всичко, което говори Уилдантор, е на шега, той постепенно взе да открива удоволствието от смеха. Шегата, която скрепи противоречащото на разума приятелство обаче дойде от Мандор. Мога да се закълна, че стана случайно. Когато Уилдантор ненадейно изтърси: „Защо не се уговорим да не се избиваме, докато всичко това не приключи?“, Мандор обмисля предложението няколко минути, а после мрачно заключи: „Това не нарушава ли повелите на нашата религия?“ Уилдантор започна да се превива от неудържим смях. Това, което правеше ситуацията още по-забавна, беше фактът, че Мандор питаше напълно сериозно. Той най-напред гневно се изчерви от смеха на астурианеца, а после постепенно взе да проумява, че безхитростният му въпрос лежи в основата на трагедията на Арендия. Тогава и той започна да се смее. Най-напред смехът му беше горчив, но постепенно в него взе да се промъква и радост. И двамата най-после разбраха, че Арендия е просто една лоша шега.