Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Като се върна от обиколката си, баща ми предложи близнаците да изплагиатстват изобретението на Зедар и да ни построят същите мангонели. Както се получава обикновено, защитниците на атакуваната крепост имаха предимство. Зедар пращаше скали, които се разбиваха в дебелите крепостни стени, а нашите камъни и пламтящи факли унищожаваха хора. Стените продължаваха да стоят, а ангараките на Торак оредяваха след всеки удар. Дъжд от камъни с големината на юмрук разбиваше наведнъж главите на цели вражески редици. Лавината от запалени факли пък поразяваше още по-немилостиво. Ангараките сами ни помагаха за това — обхванати от пламъците, те се опитваха да избягат някъде и така още по-силно разпалваха огъня.
Тогава Зедар съвсем се отчая и реши да рискува собствената си глава, сътворявайки силен насрещен вятър, който да отклони астурианските стрели при новата атака на ангараките. Това беше неговата грешка. Близнаците познаваха много добре Зедар и на мига разпознаха неговата Воля от усилията на няколко незначителни гролими. Всичко, което им оставаше, бе да го последват. Щом той не се превърна в облаче дим, използвайки Волята и Думата, значи и за нас беше безопасно да постъпим по същия начин. Зедар беше принуден да поеме риска вместо нас. Вярвам, че да стъпва като със завързани очи в една толкова опасна ситуация, никак не се е понравило на Зедар, но Торак не му беше оставил голям избор. Близнаците издигнаха преграда от силово поле пред вихрушката на Зедар. Тя беше разполовена на две и заобиколи Во Мимбре, а небето над крепостта остана спокойно и ведро.
Изгубил разсъдъка си от отчаяние, Зедар накара гролимите да обединят сили, за да пресушат калните тресавища около града. На баща ми и близнаците трябваше малко време, за да разберат какво точно става. Но когато Зедар накара вихрушката да посипе града с пепелища от изсъхналата кал, аз вече бях намерила изход. Тримата с близнаците откъснахме малко парче от бурята на Зедар, накарахме я да се завихри като торнадо на няколко мили надолу по река Аренд и после я върнахме във вид на воден стълб. След това я пуснахме да върлува, неспирана от нищо. Водният порой слегна прашните облаци и пред очите ни изскочиха мургите, които дотогава незабелязано се бяха промъквали през непрогледната пушилка. В този миг на сцената отново излязоха астурианските стрелци.
Приносът на баща ми в цялата операция приличаше по-скоро на детска игра, но той истински се забавляваше. Да накараш врага си да се чеше като побеснял от стратегическа гледна точка не е кой знае какво решение, но татко много се гордееше с постижението си.
Така оцеляхме и през втория ден от битката. Знаех, че това е съдбоносно за нас, но не споделих с останалите колко важна е победата. Майка много настояваше да си мълча.
„Това само би ги смутило, Поул — увери ме тя. — Мъжете лесно се притесняват, затова нека запазим в тайна колко важен е третият ден. По-добре да не създаваме поводи баща ти да изригва на талази едно след друго гениални предложения. Това може да наруши равновесието на нещата, които предстоят да се случат.“
Решаващи за успеха на нашата защита бяха толнедранските легиони. Ето защо още преди съмване аз полетях надолу по течението на река Аренд, за да се уверя, че бойните кораби на Елдриг плуват към нас, натоварени с подкрепления. Признавам, олекна ми, когато открих, че почти са стигнали мястото, където ги очаквахме. Белтира напусна града, за да се присъедини към войските ни, разположени на изток. Белкира пък тръгна на север, където бяха сендарите, риванците и астурианците. Двамата с баща ми кацнахме върху един клон, откъдето можехме да наблюдаваме бойното поле и да издаваме заповеди. Татко, естествено, изобщо не подозираше, че аз не съм сама в тялото на бялата сова. Не беше никак трудно да го заблудим. По-важното беше, че Торак не знае за присъствието на майка. Тя беше тайната ученичка на Алдур, а Богът Дракон изобщо не подозираше за съществуването й. Готова съм да се обзаложа, че именно нейната намеса при Во Мимбре помогна да устоим на Едноокия.
Идеята да сигнализираме с роговете беше на баща ми. Тя не свърши никаква работа, освен че задоволи жаждата му за мелодраматични финтифлюшки.