Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
Последва дълго мълчание, което продължи повече от два часа. През това време Уорли на няколко пъти влиза и излиза от колибата — вън се чувстваше неудобно и все пак не издържаше дълго вътре. Командирът издаде различни заповеди, които хората му се заеха да изпълняват. И в отряда настъпи раздвижване, особено когато подпоручик Крейг привърши с неприятната си задача да погребе мъртъвците и изпрати човек от брега за нареждания какво да прави по-нататък със своето отделение.
През това време Хети поспа малко, а Ловецът и Чингачгук напуснаха „ковчега“, за да обсъдят заедно някои неща. Но малко след това лекарят се появи на площадката. И с вълнение, каквото приятелите му никога по-рано не бяха забелязвали у него, съобщи, че ранената бързо се приближава към своя край.
При тази вест групата се събра отново. Джудит беше съвсем отпаднала от скръб и Вах-та!-вах трябваше да се нагърби сама с всички услуги, които са тъй необходими за умиращите. У самата Хети не беше настъпила никаква друга явна промяна освен общо отпадане, което сочеше за близкия й край. Инак разсъдъкът й бе съвършено ясен и дори в някои отношения по-жив от обикновено.
— Не тъгувай толкова много за мен, Джудит — нежно продума умиращата, след като беше мълчала известно време. — Скоро ще видя мама; струва ми се, че и сега я виждам. Лицето й е също тъй мило и усмихнато, както обикновено!… Но колко тъмно стана изведнъж наоколо! Нима толкова бързо се спусна нощ? С мъка виждам дори тебе, сестро… А къде е отишла Вах-та!-вах?
— Тук аз, бедно момиче. Защо ти не виждаш мен?
— Виждам те. Но не бих могла да кажа дали си ти, или е Джудит. Струва ми се, че не ще те виждам още дълго, Вах-та… Къде е Голямата змия! Искам да говоря с него; дайте ми ръката му — така. Чувствам я… Делауер, ти ще обичаш и покровителстваш тази жена. Знам колко много те обича тя и ти трябва също да я обичаш. Не се отнасяй с нея така, както някои воини от вашето племе се отнасят с жените си; бъди й истински съпруг… А сега нека Ловецът дойде при мен. Дайте ми ръката му.
Молбата й беше изпълнена и Ловецът застана до леглото, като се подчиняваше на желанията на девойката с кротостта на дете.
— Чувствам, че ти и аз не се разделяме завинаги. Странно чувство. Никога по-рано не съм го изпитвала. Може би… Сестро! Къде си, сестро? Не виждам нищо освен мрак. Трябва наистина да е настъпила вече нощта.
— О, Хети! Тук съм, до теб, ето, прегръщам те с ръцете си! — изхълца Джудит. — Говори, мила! Имаш ли нещо, което да искаш да кажеш или да сториш в този страшен миг?
Зрението беше напуснало съвсем Хети. Ала смъртта пристъпваше към нея с по-малко от своите ужаси, сякаш се бе смилила над недоразвитите й сетива. Девойката беше бледа като платно, но дишането й бе леко и непрекъснато, а гласът й, макар понижен почти до шепот, остана ясен и разбираем.
Когато сестра й зададе този въпрос, лека червенина обля лицето на умиращата девойка — наистина толкова лека, че почти не можеше да се забележи. Никой освен Джудит не съзря тази едва забележима проява на вълнение и на женска чувствителност дори пред смъртта. За Джудит обаче тя не остана скрита, нито остана тайна причината.
— Хари е тук, миличка Хети — прошепна сестра й, приближила дотолкова лицето си до умиращата, че думите й да не бъдат доловени от другите. — Да му кажа ли да дойде да се сбогува с теб?
Слабо стисване на ръката й послужи вместо утвърдителен отговор и след това Хари беше доведен до леглото. Може би този красив, но груб горски скитник никога не се беше намирал в по-неловко положение, макар, че влечението, което Хети изпитваше към него, беше твърде чисто и необвързващо, за да създаде и най-малкото съмнение в неговия ум. Той позволи на Джудит да постави твърдата му грамадна ръка между ръцете на Хети и застана в очакване сред неловкото мълчание, което се бе въдворило.
— Това е Хари, мила — прошепна Джудит, като се наведе над сестра си, срамувайки се да произнесе думите така, че да ги чуе и сама, — говори му и го пусни да си иде.
— Сбогом, Хари! — промълви девойката, като леко притисна ръката му. — Много бих искала да се опиташ да заприличаш повече на Ловеца!
Тези думи бяха произнесени с мъка; за миг върху лицето на девойката изби слаба червенина, след това тя пусна ръката на гиганта и извърна лице настрана, слаба и немощна, сякаш бе разчистила сметките си с целия свят. Тайнственото чувство, което я беше привързвало към младия човек — толкова нежно, че беше останало почти незабележимо за самата нея — и което не би съществувало никога, ако разумът й беше притежавал повече власт над чувствата, се замени от мисли, които, макар по-възвишени, едва ли биха могли да бъдат по-чисти.