Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
— Всичко би могло да стане, и то без да бъде причина за разкаяние у някого — отвърна Джудит толкова развълнувана, че изведнъж дръпна ръце и откри очите си. — Можем да накараме войниците да оставят имуществото ни на пътя, откъдето лесно ще го пренесем обратно в дома ни, когато се върнем. Езерото не ще бъде посещавано повече от врагове, поне докато трае тази война, Ловецо. А всички кожи от животните, които убивате, ще могат да се продават веднага в гарнизона. Оттам ще можете да купувате малкото неща, които ще ни бъдат необходими, защото никога вече не искам да виждам тоя гарнизон. И, Ловецо — прибави девойката, като се усмихна толкова нежно и непринудено, че младият мъж с усилие устоя на тази усмивка, — като доказателство за това, колко много желая да бъда ваша, колко много желая да бъда само ваша жена — първият огън, който ще стъкнем с вас след завръщането си, ще бъде подпален с брокатената рокля и поддържан с всички мои вещи, които според вас ще бъдат неподходящи за жената, с която желаете да живеете!
— Ах! Вие сте тъй привлекателно и мило създание, Джудит, да, такава сте и никой, ако говори истината, не би могъл да го отрече. Картините, обрисувани преди малко от вас, са приятни за въображението, но те може и да не се окажат тъй изпълнени с щастие, както си ги представяте вие сега. Ето защо забравете ги и нека загребем след Вах-та!-вах и Голямата змия, като че ли нищо не е било казано помежду ни.
Джудит беше дълбоко огорчена и нещо повече, тя се почувства твърде оскърбена. Но в държането на Ловеца имаше твърдост и спокойствие; те задушиха изцяло нейните надежди и й показаха, че този път необикновената й хубост не беше възбудила възхищението и почитта, които й се полагаха.
Говори се, че жените рядко прощавали на онези, които пренебрегнат обичта им. Но както в тоя миг, тъй и насетне у тази развълнувана и буйна девойка не можеше да се открие и сянка от ненавист срещу правдивия, искрен Ловец. Сега у нея преобладаваше само едно чувство: желанието да се увери, че не е била криво разбрана. И след още едно мъчително мълчание тя доведе разговора до пълна яснота с един въпрос, който бе твърде прям, за да позволи съмнение.
— За нищо на света не бих искала цял живот да съжалявам заради липсата на искреност сега — каза тя. — Надявам се, че с вас поне се разбираме. Ето защо питам ви направо: Не искате ли да ме вземете за жена, Ловецо?
— По-добре е и за двама ни да не използвам вашата слабост, Джудит… Не, ние никога не можем да се оженим.
— Не ме ли обичате — не бихте ли могъл да откриете това в сърцето си?… Не бихте ли могъл да ме почитате, Ловецо?
— Всичко между нас почива на приятелството, Джудит — и в негово име съм готов да сторя всичко за вас, да дам дори и живота си. Да, в този миг аз бих рискувал за вас толкова, колкото и за Вах-та!-вах, а това ще рече толкова, колкото бих рискувал за всяка девойка или жена. Но мисля, че още към никоя — забележете, към никоя, жена не изпитвам такива чувства, та, ако баща ми и майка ми бяха живи, да ги напусна и да заживея с нея.
— Това е достатъчно — отвърна задавено Джудит. — Разбирам всичко, което искате да кажете. Вие не можете да се ожените, без да обичате, а към мен не изпитвате никакви чувства. Не ми отговаряйте, ако съм права, защото ще разбера това от мълчанието ви. Само по себе си то ще бъде достатъчно мъчително.
Ловецът се подчини и не отговори. В продължение на повече от минута девойката остана неподвижна, вперила в него светлите си очи, сякаш за да проникне в душата му, докато той седеше и си играеше с водата като мъмрен ученик. След това Джудит сама потопи края на веслото си, отблъсна лодката от мястото с толкова решително движение, колкото беше и чувството, което го бе предизвикало. Ловецът мълчаливо подкрепи нейните усилия и скоро двамата се отправиха в посоката, взета от делауера.
До пристигането им на полуострова между Ловеца и красивата му спътничка не бе разменена нито дума. Седнала при носа на лодката, Джудит беше с гръб към него, инак скръбното изражение на лицето й навярно би го накарало да се опита да я успокои като приятел. И въпреки всичко в това изражение все още нямаше ненавист, макар че силната червенина постепенно бе заменена от мъртвешката бледност на разочарованието. Печал — дълбока душевна печал — беше преобладаващото чувство, и то бе проявено по начин, който не можеше да бъде криво разбран.
Тъй като и двамата не гребяха усилено, „ковчегът“ ги изпревари и войниците слязоха на брега, преди лодката с Джудит и Ловеца да стигне до полуострова. Чингачгук бе изпреварил и „ковчега“ и навлязъл вече на известно разстояние навътре в гората, беше спрял на място, където двете пътеки — тази към гарнизона и тази към селата на делауерите — се разделяха.